Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Това не беше приятно за Максимилиано, защото намаляваше времето му, но той нищо не каза.

— А следобед ще излизате ли? — попита после, желаейки леля му да излезе преди вечеря, та да осъществи, докато тя е навън, подмяната на касичките.

— Може да отида за мъничко у Пака Морехон.

— Ще ви придружа… Трябва да отида да видя Нарсисо, за да ми услужи с едни записки. Ще ви оставя на улица „Хавана“.

Доня Лупе отиде в кухнята и се разписка на Папитос, защото тя беше оставила яденето да прегори. Но малката беше привикнала с всичко и стоеше най-невъзмутимо. Освен това, още щом чуеше да бъде наричана с най-обидни прозвища и получеше едно ощипване като с нажежени клещи, тя заставаше зад господарката си, за да гримасничи и да плези език, докато си чешеше болящата я ръка.

— Да не мислиш, че не те виждам, тарикатке — казваше доня Лупе полусърдита-полузасмяна, без да се обръща.

А не можеше да се оправя без нея. Нуждаеше се от едно създание, което да порицава и учи според своите си методи.

Доня Лупе наметна шала си и леля и племенник излязоха. Тя остана на улица „Аранго“, а той отиде да купи касичката и се върна в къщи. Дошла беше сгода да извърши покушението и той, който по време на замисъла изглеждаше тъй храбър, когато критичният момент приближаваше, усещаше най-живо безпокойство. Най-напред се застрахова от любопитството на Папитос, като завъртя ключа на вратата, след като запали лампата. Но как да се застрахова от собствената си съвест, която се бунтуваше, като му рисуваше замисленото нарушение като гнусно престъпление? Сравни двете касички и забеляза със задоволство, че бях съвсем еднакви по обем и по цвят на глината. Не беше възможно някой да забележи подмяната. На работа! Първо трябваше да счупи старата, за да вземе златото и среброто, като прехвърли в новата дребните медни монети заедно с повече от две песети на дребно, които за целта беше разменил в бакалницата. Да счупи гърнето, без да вдигне шум, беше нещо невъзможно. Остана седнал за малко на един стол до леглото, с двете касички върху него, като нежно галеше оная, която щеше да стане жертва. Погледът му блуждаеше около лампата, като търсеше някаква идея. Лампата осветяваше масичката, покрита с черна мушама, върху която лежаха учебниците, облечени с вестници и чудесно подредени от доня Лупе; две-три шишенца с лечебни вещества, мастилницата и няколко броя от „Ла Кореспонденсиа“ . Погледът на младежа обходи тясната стаичка, сякаш следеше криволиците на летяща муха, и се плъзна от масата към закачалката, където висяха ония калъпи на самия него, дрехите му — жакетът, който възпроизвеждаше тялото му, и панталоните, които бяха собствените му крака, закачени, сякаш за да се разтегнат. След това погледна шкафа, сандъка и ботинките, които бяха върху него, собствените му отрязани крака, ала готови да тръгнат. Едно радостно движение и оживлението на лицето му подсказваха, че Максимилиано беше уловил някаква идея. Добре си го каза той — с ония неща изведнъж се беше превърнал в интелигентен човек. Стана и като взе едната ботинка, излезе и отиде у кухнята, където Папитос пееше.

— Момиче, ще ми дадеш ли чукалото на хавана? Тази ботинка има страхотен, ама страхотен гвоздей, окуцях.

Папитос взе чукалото на хавана, като замахна, сякаш да разбие главата на господарчето.

— Хайде, момиче, стой мирна. Внимавай, че ще разкажа всичко на леля. Тя ми заръча да те наглеждам и ако шавнеш от кухнята, да ти ударя два шамара.

Папитос се зае да кълца цикорията, без да престане да гримасничи.

— И аз ще й кажа — отвърна тя, — ще й кажа какво прави… клеветникът му с клеветник…

Максимилиано се стресна.

— Глупачке, какво правя аз?… — каза той, като прикриваше смущението си.

— Затваряте се в стаята си, ах, оле́, ах, оле́!… за да не ви вижда никой; ама аз ви видях през ключалката… ах, оле́, ах, оле́ /

— Какво?

— Да пишете писма на годеницата си.

— Лъжа… Аз?… Я се махай, раздорнице…

Той се върна в стаята с чукалото в ръка и като удари пак ключа, запуши ключалката с една кърпичка.

„Тя няма да гледа, но ако й хрумне…“

Времето напредваше и доня Лупе можеше да си дойде. Когато взе пълната касичка, сърцето му думкаше, а дъхът му секна. Изпитваше съжаление към жертвата и за да избегне разнежването си, което можеше да провали делото, постъпи като престъпниците, които се хвърлят безразсъдно да нанесат първия удар, за да убият страха и усмирят съвестта си, и така преграждат пътя си назад. Взе касичката и с трескава ръка й нанесе удар, с чукалото. Жертвата изпусна сухо стенание. Беше се пропукала, но не беше счупена. Тъй като този първи удар беше нанесен на пода, на Максимилиано му се стори, че бе отекнал силно и тогава сложи ранения съд върху леглото. Тъй се беше развълнувал, че едва не удари празната касичка вместо пълната; но се успокои, като си каза: „Колко съм глупав! Щом това е мое, защо да не мога да разполагам с него, когато си искам?“ И — бой, още бой… Нещастната жертва, оня стар и верен приятел, образец на честност и вярност, простена под свирепите удари, като се разпадна най-сетне на три-четири парчета. Върху леглото се разпръснаха златни, сребърни и медни монети. Между среброто, което най-много изобилствуваше, блестяха златните монети от по сто реала като жълтите семенца на пъпеш сред бялата месеста част. С трепереща ръка убиецът събра всичко освен медните монети и ги прибра в джоба на панталона си. Пръснатите парчета наподобяваха късчета от череп, а червеният прашец от изпечената глина, който беше изцапал белия юрган, се стори на престъпника кървави петна. Преди да помисли да изтрие следите от погрома, реши да пусне дребните монети в новата касичка, операция, извършена толкова припряно, че монетите се препречваха в отвора, а някои не искаха да влязат. Сякаш отворът бе малко по-тесен от оня на разбитата. След това пусна медните монети от двете песети, които беше разменил.