Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Бенигна и Рамон гледаха Хасинта.

— Я да видим — продължи Хуан с тон на съдия. — Елате тук и кажете безпристрастно, с цялата прямота и свобода на мнение, дали това момче прилича на мен.

Тишина. Наруши я Бенигна, за да каже:

— Наистина… аз… никога не съм намирала подобна прилика.

— А ти? — обърна се Хуан към Рамон.

— Аз… ами казвам същото, което и Бенигна.

Хасинта не можеше да скрие объркването си.

— Казвайте каквото си искате… но аз… Не се вглеждате хубаво… А накрая, да видим ще отречете ли, че е много хубаво.

— А, това не… и че ще да е голям вагабонтин. Има на кого да прилича. Баща му бе най-напред чиновник по газоснабдяването, по-късно — фигурант в игралния дом „Амвончето“.

— Фигурант! А какво е това?

— О, висок пост. Бащата на това дете, ако не се лъжа, сега трябва да се развява из Сеута 223 223 Укрепен град на северния бряг на Мароко (испанско владение). — Б.пр. .

— Не, това не — каза Хасинта гневно. — И ти ли искаш да хулиш детето ми? Дай ми го тук… Нали не е истина, синко, че твоят баща не…?

Всички прихнаха да се смеят. Тя се утешаваше от неприятното си положение, като го целуваше и говореше:

— Вижте колко ме обича. Не, няма да го изоставя, който и да ми заповяда. Той е мой.

— Нали ти е струвал пари.

Детето обви ръце около шията й и погледна останалите с озлобление, сякаш бе възмутено от обидния намек, който искаха да хвърлят върху неговия произход. Другите деца го повикаха да играят, но преди това Хасинта го обсипа с милувки, за които Бенигна каза, че не бива да взема толкова навътре нещата .

— Ти мълчи… Казах, че няма да го изоставя. Ще го завела в къщи.

— Луда ли си? — подметна строго Дофина.

— Не, много съм си добре.

— Хайде, бъди благоразумна… Не искам да кажа, че ще го изхвърлим на улицата; но в приюта, с една добра препоръка не би му било зле.

— В приюта! — възкликна Хасинта със силно зачервено лице. — Та да ми го пращат по погребения… и да му дават да яде ония буламачи!…

— Ама ти какво си въобразяваш? Ти си дете. Откъде го измисли, че така се вземат чужди деца? Мила, мила, ти си романтичка.

Бенинга и съпругът й показаха с кимане на глава, че това за романтичката е много добре казано.

— Ами че аз също искам да го покровителствувам — заяви Хуан, оценявайки чувствата на жена си и извинявайки се за преувеличението. — Той има късмет, че е попаднал на нас и се е отървал от Искиердо. Но да не изместваме нещата. Едно е да го покровителствуваме, а друго — да го заведем в къщи. Макар че аз бих искал да ти доставя това удоволствие, но трябва баща ми да се съгласи. Твоите добри чувства те карат да изглупяваш. Нали, Бенигна? Аз й казах, че много, много добрите хора трябва да бъдат връзвани понякога. Тя е ангел, а ангелите изглупяват дотам да вярват, че светът е рай. Светът не е рай, нали, Рамон, и нашите действия не могат да се съобразяват с ангелското мерило. Ако всичко, което мислят и чувствуват ангелите като моята жена, се осъществяваше, животът щеше да бъде невъзможен, напълно невъзможен. Нашите идеи трябва да се вдъхновяват от общоприетото, то е моралната среда, в която живеем. Аз знам много добре, че трябва да се стремим към съвършенство, но не като отричаме хармонията на света, хубава работа!… Хармонията на света, която е… да го знаеш, един грандиозен механизъм от прекрасно уравновесени и съчетани несъвършенства. Я да видим — убедих ли те или не?

— Така, така — отвърна Хасинта много тъжна, малко зашеметена от парадоксите на съпруга си. Тя имаше такова високо мнение за дарбите и мъдрата ученост на Дофина, че рядко се случваше да не се остави да бъде покорена от тях, макар че в съзнанието си пазеше някои независими мнения, които скромността и покорството не й позволяваха да изрази. Не бяха изтекли и десет секунди от онова „така, така“ , когато се чуха силни писъци. „Какво има, какво става?“ Какво можеше да е освен някоя поразия на Хуанин! Така си помисли Бенинга и изтича разтревожена в трапезарията, откъдето идеше ужасният трясък.

— Браво на смелите деца! — каза Санта Крус, докато Рамон Вилюендас се сбогуваше, за да слезе в кантората. Хасинта изтича в трапезарията и скоро се върна ужасена.

— Знаеш ли какво е направил? В трапезарията имаше един съд с мляко с ориз, Хуанин се качил на един стол и започнал да гребе с шепи… давай, давай, а след като се наситил, започнал да го хвърля по пода и се избърсал в завесите.

Чу се гласът на Бенинга, съвсем разярена: