Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Хасинта се беше втренчила в рисунките на юргана. Съпругът и взе едната й ръка и я стисна силно. Тя повтаряше само: „Горкият Питусо , горкият Хуанин!“ Изведнъж една мисъл шибна мозъка й като с бич и я извади от апатията, в която се намираше. Беше последното доказателство, че тя се мята яростно в агонията на поражението. Не съществува нищо, което да се примирява със смъртта, а грешките може би с най-голяма свирепост се защищават от нея. Когато грешката се окаже заплашена да стане за посмешище — нещо, което разговорният език нарича гаф , тя прави отчаяни усилия, насъсквана от самолюбието, за да продължи съществуването си. И тъй, от останките на своите отблъснати илюзии Хасинта извади последния аргумент, последния; ала го размаха с жар, може би просто защото нямаше вече друг.

— Всичко, което ми каза, сигурно е истина, не се съмнявам. Но ще ти кажа само едно — ами приликата?

Щом чу това, Дофина се пръсна от смях.

— Приликата! Няма прилика и не може да я има. Тя съществува само в твоето въображение. Децата на тая възраст приличат винаги на който и да било. Огледай го добре сега, разгледай чертите на лицето му безпристрастно, ама безпристрастно и съвестно, разбираш ли… И ако след всичко все още намираш прилика, значи в това има някакво магьосничество.

Хасинта го наблюдаваше в мислите си с онова тъй препоръчително безпристрастие и… наистина… приликата продължаваше да съществува… макар и малко неясна, постепенно разсейваща се. В отчаянието от неизбежното си поражение дамата намери все пак още един довод:

— Майка ти също намери голяма прилика.

— Защото ти си й запалила главата. Ти и мама сте две големи маниачки. Признавам, че в тази къща липсва детенце. Аз също го желая толкова, колкото и вие; ала това, мила моя душо, не може да се търси в дюкяна, нито пък Еступиня ще го донесе под наметалото си като кутиите с пури. Приликата, убеди се, глупавичката ми, не е нищо друго освен превъзбуда на твоето въображение от тоя проклет роман за намереното дете. И можеш да ми вярваш — ако като история случаят е неверен, то като роман е блудкав. Ако не е тъй, погледни само хората, които са помогнали за успеха на твоето дело — Идо дел Сагарио, един самохвалко; Хосе Искиердо, един луд от класата на добичетата; Гилермина, една свята луда, но все пак луда. После идва мама, която, като те вижда смахната, се смахва и тя. Нейната доброта замъглява разсъдъка й, както и на теб, защото сте толкова добри, че понякога, повярвай ми, трябва да ви връзват. Не, не се смей; за хората, които са много, ама много добри, в даден момент не остава нищо друго, освен да се вържат.

Хасинта се усмихваше тъжно, а съпругът й дълго я приласкава, мъчейки се да я успокои. Толкова я моли да си легне, че накрая тя отстъпи.

— Утре — каза тя — ще дойдеш с мен да го видиш.

— Кого… момчето на Николаса ли? Аз!

— Макар и само от любопитство… Смятай го за покупка, която сме направили ние, двете маниачки. Ако бяхме купили кученце, нямаше ли да поискаш да го видиш?

— Добре, тогава ще дойда. Остава само майка ми да ме пусне да изляза утре… И би могла да го стори, понеже този затвор вече ме изморява.

Хасинта си легна и не след дълго видя, че съпругът й спи. На нея не й се спеше много и мислеше за това, което току-що беше чула. Каква тъжна картина и каква човешка мизерия! Мисли много за Питусо . „Струва ми се, че сега го обичам повече. Горкото, толкова хубаво, толкова красиво и да не прилича… Но виж, аз твърдя, че прилича… Това било заблуда! Как ще е заблуда! Нека не ми ги разправят! Онези гънчици на носа, когато се смее… онова навъсване…“ И продължи така до много късно.

На 28 сутринта, вече на връщане от литургия, Барбарита влезе в спалнята на младото семейство да им каже, че денят е много хубав и че болният може да излезе, но добре облечен. „Вземете файтона и ще се разходите по Ретиро“. Тъкмо това желаеше Хасинта, пък и Дофина. Само че вместо да отидат на Ретиро, те отидоха в къщата на Рамон Вилюендас. Той си беше в кантората, но като ги видя да влизат, качи се с тях с желание да присъствува на сцената на припознаването, която очакваше да бъде патетична и театрална. Той и Бенигна бяха много поразени, че Хуан гледаше мъничкото със спокойно безразличие и без никакъв израз на бащинска нежност.

— Здравей, хубавецо — каза Санта Крус, като седна и хвана момчето за двете ръце. — Ама наистина е хубаво. Жалко, че не е наше… Не бързай, жена; все ще дойде и истинският Питусо , законният, нашият, собственият.