Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Хасинта дотолкова беше свикнала с мисълта да има за свое дете Хуанин, да го отгледа и възпита като син, че я нараняваше мисълта, че го откъсват от нея чрез някакво доказателство, чрез някакъв довод, в който се намесва и оная омразна жена, чието име искаше да забрави. Най-странното беше, че не преставаше да обича Питусо и че нежността и самолюбието й въставаха срещу мисълта да го изхвърли на улицата. Не би го изоставила вече, даже съпругът й, свекърва й и целият свят да й се присмиват и да я смятат за луда и смешна.

— А сега — продължи Санта Крус, добре завит в леглото си, — прости се с твоя роман, с тая велика измислица на двама гении: Идо дел Саграрио и Хосе Искиердо… Да продължим… Последното, което ти казах, бе…

— Бе, че е заминала от Мадрид и че не си могъл да разбереш къде. Това ми го разказа в Севиля…

— Каква памет имаш! И така, мина време и година след сватбата ни, един ден неочаквано хоп… влизаш ти в стаята ми и ми даваш едно писмо.

— Аз?

— Да, едно писъмце, което бяха донесли за мен. Отварям го и оставам като зашеметен… Ти ме питаш какво има и аз ти казвам: „Нищо, майката на бедния Валиедор ме моли за препоръка пред кмета…“ Вземам си шапката и навън.

— Връщаше се в Мадрид, викаше те, пишеше ти!… — забеляза Хасинта, сядайки на ръба на леглото с втренчен поглед и приглушен глас.

— По-точно, бе накарала да ми пишат, защото горката не знае… „И тъй, господине, няма друг изход освен да отидеш там.“ Повярвай, че твоят беден съпруг беше в много лошо настроение. Не можеш да си представиш колко ми тежеше възкръсването на нещо, което смятах за мъртво и изчезнало завинаги. „Откъде ли иде сега?… Защо ли ме вика?“ А също си казах: „Сигурно има замесено дете.“ Това потомство ме обременяваше. „Но в края на краищата какво да се прави?…“, мислех си аз, като се качвах по онези мрачни стълби. Беше една сграда на улица „Орталеса“, като че ли пансион. На долния етаж има магазин за ковчези. И какво се беше случило? Нещастницата дошла в Мадрид с детето си, моето дете, защо да не го кажа открито? И с един мъж, който беше много зле финансово — нищо изненадващо. Още щом дошли и детето се разболяло. Горката се оказала в много затруднено положение. Към кого да се обърне? Естествено — към мен. Аз й казах: „Много добре си направила…“ Най-трагичното беше, че дифтеритът тъй безвъзвратно бе хванал горкото дете, че когато аз отидох… ще ти стане много мъчно, както и на мен тогава… та, когато отидох, горкото дете издъхваше. Като я видях цялата обляна в сълзи, аз й казах: „Защо не ми съобщи по-рано?“ Разбира се, щях да заведа един-двама добри лекари, но кой знае дали щяхме да го спасим.

Хасинта мълчеше. Ужасът не й позволяваше да произнесе и дума.

— А ти не плака ли? — бе първото, което й хрумна да каже.

— Уверявам те, че прекарах моменти… ах, какви моменти! А трябваше да се преструвам в къщи пред теб! Същата нощ ти отиваше в театър „Реал“. Аз също отидох; но ти се кълна, че през живота си не съм чувствувал тъй силно както през оная нощ тъгата, вкопчила се в душата ми. Ти сигурно не си спомняш… Не знаеше нищо.

— И…

— Нищо повече. Купих му най-хубавото синьо ковчеже, което имаше в магазина долу, и тя го откара на гробищата в луксозна катафалка с два коня, украсени с пера, придружена само от мъжа на Фортуната и съпруга, или както й е там — на хазайката. На улица „Ред де Сан Луис“, виж какво нещо е случайността, срещнах мама… Тя ми каза: „Колко си блед!“ „Бях при Морено-Валиехо, на когото днес са му отрязали единия крак.“ Наистина му бяха отрязали крака вследствие на падането му от кон. Казвайки това, видях да изчезва надолу по улица „Монтера“ катафалката със синьото ковчеже… Такъв е животът! Да видим сега — ако аз ти бях разказал това, нямаше ли да възникнат хиляди неприятности, въпроси и ревност?

— Може би не — каза съпругата, като въздъхна дълбоко. — Зависи какво е последвало. Какво стана след това?

— Всичко, което следва, е много банално. Щом бе погребано малкото, единственото ми желание бе да видя майка му да си хване пътя. Може да ми вярваш — тя изобщо не ме интересуваше. Чувствувах само състрадание към нея заради нещастията й, а не беше лесна и нейната — да живее с оня варварин, един грубиян, който се отнасяше с нея толкова зле, че не я оставяше дъх да си поеме. Горката жена! Аз я попитах, докато той беше на гробището: „Как живееш с това говедо и как го понасяш?“ А тя ми отговори: „Нямам друга закрила освен този звяр. Не мога да го гледам, но признателността…“ Тъжно нещо е да се живее така — с омраза и признателност. Сега виждаш колко страдание, колко мизерия има на този свят, дете мое… Та ти казвам: тази нещастна двойка предизвика силното ми главоболие. Въпросният, който беше дребен търговец от ония, дето правят сергии по панаирите, претендираше да го направя касиер в съкровищницата на едно селище. Ама че говедо! Изтезаваше ме с изисквания, даже със заплахи, и аз веднага разбрах, че иска да измъкне пари от мен. Бедната Фортуната нищо не ми казваше. Онуй животно не й позволяваше да ме вижда и говори с мен, без той да присъствува, а тя пред него едва вдигаше очи от земята — толкова я беше наплашил. Една нощ, както ми разказа хазайката, искал да я убие звярът му със звяр. Знаеш ли защо? Защото ме погледнала. Така казал той… Можеш да ми вярваш, както че сега е нощ, че Фортуната ми вдъхваше само съжаление. Беше много погрозняла физически, а духовно не беше постигнала нищо. Беше слаба, мръсна, облечена в дрипи, които воняха, а беднотията, кучешкият живот и компанията на оня дивак бяха отнели голяма част от привлекателността й. На третия ден исканията на звяра станаха непоносими за мен и аз се съгласих на всичко. Не ми остана нищо друго, освен да си кажа: „На врага, който бяга, прав му път“: исках само да се махнат, не ме интересуваше колко пари щяха да ми отмъкнат. Бутнах им парите, при условие, че ще се махнат веднага. Пито-платено. И приказката свърши, мило мое дете, защото повече нищо не узнах за оня дръвник, което ме изпълва със задоволство.