Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ела тук, калпазанино. Тъй не се прави — извика Хасинта, тичайки да го хване.

Едно нещо радваше младата жена. Хуанин се подчиняваше само на нея. Ала я слушаше наполовина. Като я гледаше лукаво, прекъсна намерението си за нападение.

„Вече ме познава — мислеше си тя. — Вече знае, че аз съм неговата майка, че наистина ще му бъда… По-нататък аз ще го възпитам, както трябва.“

Най-странното бе, че когато тя се сбогува, Питусо искаше да тръгне с нея.

— Ще се върна, мило мое дете, ще се върна… Виждате ли как ме обича? Виждате ли?… Значи, да се държите добре всички и да не се карате. Който е лош, няма да го обичам.

Не я свърташе Барбарита, докато не уталожи любопитството си да види онова съкровище, което снаха й й беше купила — внук. Независимо дали той беше фалшив или истински, тя искаше да се запознае с него и да го разгледа; и още щом Хуан си намери компания, свекървата и снахата потърсиха предлог, за да излязат, и се отправят към жилището на Бенигна. По пътя Хасинта проучи още веднъж настроението на свекърва си, очаквайки, че предубежденията й ще са се разсеяли; ала видя с голямо неудоволствие, че Барбарита си оставаше все тъй строга и мнителна, както и предишния ден.

— На Балдомеро това никак не се хареса. Казва, че трябват гаранции… и, откровено казано, аз мисля, че си постъпила много лекомислено…

Когато влезе в дома и видя Питусо , строгостта й не само че не намаля, а сякаш се изостри още повече. Без да каже дума, Барбарита внимателно разгледа тоя, когото й представяха за внук, а след това погледна снаха си, която седеше на тръни с голяма буца в гърлото. Ала изведнъж, когато Хасинта се готвеше да чуе категорично несъгласие, бабата нададе силен вик на радост:

— Мило мое дете!… Любов моя! Ела, ела да те прегърна.

И тя го притисна към себе си тъй здраво, че Питусо не можа да не изпротестира с един писък.

— Дете мое!… Сърце… слава, колко си хубав!… Сладкият, съкровище, дай целувка на бабка си.

— Прилича ли? — попита Хасинта, която не можеше да се изрази добре, защото лигите й течаха, както се казва.

— Дали прилича! — наблегна Барбарита, като го поглъщаше с очи. — Цяло-целеничко, дъще, цяло-целеничко… Но в какво се съмнявате? Струва ми се, че гледам Хуан, когато беше на четири години.

Хасинта избухна в плач.

— А що се отнася до оная вятърничавата… — прибави сеньората, като разглеждаше още по-внимателно чертите на момчето, — добре си й личи в това огледало, че е хубава… Това дете е едно съвършенство.

И тя отново го запрегръща и зацелува.

— Ами това е, дъще — добави тя решително, — в къщи заедно с него.

Хасинта не желаеше нищо друго. Но Барбарита веднага преправи собствената си спонтанност, като каза:

— Не… да не прибързваме. Трябва да се говори преди това със съпруга ти. Тази вечер непременно ще му го кажеш ти, а пък аз се нагърбвам отново да попитам Балдомеро… Та това е цяло-целеничко, ама цяло-целеничко…

— А вие се съмнявахте?…

— Какво искаш… Трябваше да се съмнявам, защото тези неща са много деликатни. Ала вътре в себе си не се съмнявах. Ще повярваш ли, че снощи сънувах това кукленце? Вчера, без да знам какво ми става, купих едно рождество. Купих го несъзнателно под действието на кой знае какво… порока ми за покупки, подтикна ме мисълта, която ме владееше.

— Знаех си аз, че вие, като го видите…

— Боже мой! А дюкяните са затворени днес! — възкликна Барбарита с нотка на обезсърчение. — Ако бяха отворени, още сега щях да му купя моряшко костюмче с шапка, на която пише: Нумансия 218 218 Град в древна Испания, разрушен от римския пълководец Сципион Емилиан, чиито обитатели предпочели да загинат в пламъците, отколкото да се предадат. — Б.пр. . Колко добре ще му стои! Мило мое дете, ела тук!… Няма да ми избягаш; та аз те обичам много, аз съм твоята бабка!… Тези глупаци ми казват, че си счупил камилата на черния влъхва. Добре, мило мое, хубаво си я счупил. Аз ще му купя на моето дете дванайсет дузини камили: и черни, и бели, и във всякакви цветове влъхви.

Хасинта вече ревнуваше, ала се успокояваше, виждайки, че Хуанин не искаше да стои в скута на баба си и се изплъзваше от ръцете й, за да търси ръцете на истинската си майка. На това място от сцената, която се описва, бяха подновени обвиненията и редица рапорти за различни варварски постъпки, извършени от Хуанин. Петте доносчици се трупаха около двете дами, като всеки от тях предаваше оплакването си с най-клеветнически изрази. Леле боже, какво беше сторил! Беше взел едната ботинка на Исабелита и я хвърлил в пълния с вода леген, за да плува като патица. „Ах, какъв е сладък!“, викаше Барбарита, изяждайки го с целувки… След това беше свалил собствената си обувка, защото беше шопар, който обича да ходи с боси крака по пода. „Ах, какъв е сладък…“ Свалил си и чорапите и хукнал да тича подир котката, хванал я за опашката и я завъртял много пъти… Затова клетото животинче беше тъй неразположено… После се бил качил на масата в трапезарията, за да удари лампата с тояга… „Ах, какъв е сладък!“