Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Навярно беше три часът, когато Дофина отвори очи, разсънвайки се напълно, и погледна жена си, чието лице беше съвсем близо до неговото.

— Колко добре се чувствувам сега! — каза й той с нежност. — Потя се; вече не ми е студено. А ти не спиш ли? Ах! Голямата печалба се падна на мен. Ти си моята голяма печалба. Колко си добра!

— Боли ли те главата?

— Нищо не ме боли. Добре съм, но се разсъних, не ми се спи. Ако и на теб не ти се спи, разкажи ми нещо. Хайде, кажи ми къде ходи тази сутрин.

— Да броя монасите, които съм загубила. Тъй ни отговаряше мама, когато сестрите ми и аз я питахме къде е ходила.

— Отговори ми направо. Къде беше? — Хасинта се смееше, защото й хрумна да си направи една закачлива и грубичка шега със съпруга си.

— Какво смешно време! На какво се смееш?

— Смея се на теб… Колко са любопитни мъжете! Света Дево! Всичко искат да знаят.

— Разбира се, и имаме право на това.

— Не може човек да отиде и на покупки…

— Хайде пак магазините. Конкуренция на мама и Еступиня. Това не може да бъде. Ти не си ходила на покупки.

— Ходих.

— И какво купи?

— Плат.

— На мен, за ризи? Аз имам… мисля, че са двадесет и седем дузини.

— На теб, за ризи, да; но ти ги шия мънички.

— Мънички!

— Да, и също така ти правя много хубави лигавчета.

— За мен, лигавчета за мен!

— Да, глупчо, ако ти потекат лигите.

— Хасинта!

— Хайде де… и се смее наивникът. Ще видиш какви ризи! Само че ръкавите са такива… ще ти влезе само единият пръст.

— Наистина ли ти… Хайде бъди сериозна… Ако се смееш, няма да ти повярвам.

— Виждаш ли колко сериозна ставам?… Ти ме караш да се смея… Добре, ще ти говоря сериозно. Приготвям чеиз.

— Хайде, не искам да те слушам… Шегаджийка!

— Истина е.

— Ама…

— Да ти го кажа ли? Кажи, да ти го кажа ли?

Известно време те се гледаха. Усмивката на двамата сякаш беше една, обща, която скачаше от уста на уста.

— Ей че си бавна!… Кажи го по-скоро…

— Ами добре… Ще имам дете.

— Хасинта! Какво ми говориш? С тези неща шега не бива — каза Санта Крус с такава радост, че жена му трябваше да го вразуми.

— Е, сериозно. Ако се отвиеш, млъквам.

— Ти се шегуваш… Та ако това беше истина, нямаше да го признаеш така, с половин уста… при желанието, което имаш! Щеше да го кажеш и на глухите. Но мама знае ли?

— Не, никой не знае още.

— Ама, жена… Остави ме, ще дръпна звънчето.

— Глупчо… щурчо… стой мирен или ще те плесна.

— Нека станат всички в къщи, за да узнаят… Ама това някой твой фарс ли е? Да, познавам го по очите ти.

— Ако не слушаш, нищо повече няма да ти кажа…

— Добре, ще слушам… Но отговори, това твое предположение ли е или…

— Истина е.

— Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, сякаш го виждам и го чувам да тича по коридорите. Най-забавното, най-палавото!… Хубаво като ангел и същият шмекер като баща си.

— Пресвета дево Мария, какво избързване! Още не се е родило, а ти вече знаеш, че е момче и че е същият шмекер като мен.

Хасинта не можеше да сдържи смеха си. Двамата бяха тъй долепени един до друг, че тя сякаш се смееше с устните на съпруга си, а той се потеше през порите на жена си.

— Виж ти моята госпожа какво криела от мене! — добави Хуан недоверчиво.

— Радваш ли се?

— Не бива ли да се радвам? Ако е вярно, още сега ще вдигна на крак цялата фамилия, за да го узнаят; татко сигурно ще нахлупи шапката си и ще изхвръкне като куршум навън да купува рождество. Но я да видим, обясни, кога ще бъде това?

— Скоро.

— След шест месеца. След пет?

— По-скоро.

— След три?

— Още по-скоро… Много скоро, много.

— Ха!… Слушай, тия шеги са дръзки. Значи ненавреме? Ама никак не ти се познава.

— Защото го крия.

— Да, тъкмо ти ще го криеш. С мерака си за деца ти би излязла всички да видят шкембето ти и би пратила Росини с бележка до „Ла Кореспонденсия“.

— Ама казвам ти, че вече има сигурен ден. Хайде, човече, когато го видиш, ще се убедиш.

— Ама кого ще видя?

— Твоето… синче, твоето скъпо момченце.

— Казвам ти сериозно, че ме объркваш, защото за шега е вече прекалено; а пък ако беше истина, нямаше да го криеш така досега.

Като разбра, че не може повече да поддържа грубата шега, Хасинта пожела да бие отбой и го накара да спи, защото разгорещеният разговор можеше да му причини вреда.

— Има време да говорим за това — каза му тя — и вече… вече ще се убедиш.

— Доблѐ — рече той с прелестна детинщина, приемайки тона на дете, което приспиват.

— Да видим дали ще заспиш… Затвори тия очички. Нали ме обичаш?