Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ишкам либа — измрънка Питусо, търкайки очи в лошо настроение.

— Гледай — казваше му Рафаела, — майка ти ще ти купи захарна риба.

— Татко Пепе — повтори момчето през плач.

— Искаш ли едно дайре?… Да — едно голямо дайре, което да звънти много?

Трите жени полагаха усилия да го утешат, предлагайки му всичко, което имаше за предлагане. След като бе купено дайрето, малкият каза, че иска портокали. Купиха му и портокали. Вечерта настъпваше и движението ставаше трудно по тесния, хлъзгав и мокър тротоар, с ежеминутно блъскане в хората, които го бяха залели.

— Ще видиш, ще видиш какво хубаво рождество ще бъде! — казваше му Хасинта, за да го успокои. — И какви хубави деца! И една голяма, страшна риба, цялата от марципан, за да я изядеш наведнъж.

— Голама, голама!

Питусо се успокояваше от време на време, но после пак изведнъж го прихващаха капризите и той почваше да рита във въздуха. Рафаела, която беше слаба жена, вече не издържаше. Гилермина го взе от ръцете й с думите:

— Дай го тука. На тебе вече душа не ти остана… Стига, господинчо, казахме да мълчиш…

Питусо я удари по главата.

— Слушай, ще те тупна в земята… Ще видиш какъв бой ще изядеш… Ах, колко е дебел вагабонтинът, да не повярваш!…

— Ишкам един ба’тун… мамка му!

— Един бастун?… И него ще ти купим, синко, ако си мълчиш… Да видим къде ще намерим бастуни сега.

— Тъкмо това му трябва — каза Гилермина, — и то от ония, от дива маслина, дето налагат хубаво, та да се научи да не се глези.

По този начин стигнаха до главния вход на дома на Вилюендас вече в тъмна нощ. Влязоха през магазина и в задната стая Хасинта изнемощяла се отпусна върху един чувал, пълен с монети от по пет дуро. Гилермина настани Питусо върху един обемист денк, който съдържаше… хиляда унции злато!

Служителите, които правеха ревизия и баланс, слагаха в железни ракли фишеците със злато и пачките с банкноти, завързани с ластик. Друг броеше върху една маса изтъркани песети, а след това ги гребеше с лопата, сякаш бяха лещени зърна. Боравеха с артикула абсолютно безразлично, сякаш чувалите не бяха пълни с монети, а с картофи и топовете банкноти бяха амбалажна хартия. Хасинта се страхуваше да ги гледа и винаги влизаше там с известен респект, подобен на оня, който и вдъхваше църквата, понеже страхът, че ще отнесе някоя полепнала на дрехата й банкнота от четири хиляди реала, я правеше нервна.

Рамон Вилюендас го нямаше; ала Бенигна слезе веднага и първото, което стори, бе внимателно да огледа мръсното лице на онзи коледен подарък, който нейната сестра й носеше.

— Какво, не намираш ли прилика? — каза Хасинта малко засегната.

— Наистина, мила… Не знам какво да ти кажа…

— Жив портрет е — натърти другата, с намерение да пресече с категорично мнение пътя на всички съмнения, който можеха да изникнат.

— Може и да е…

Гилермина се сбогува, като помоли служителите да й разменят в банкноти трите златни монети, които носеше.

— Но трябва да ми дадете премия — каза им тя. — Три реала на сто. Ако не, отивам на борсата Алмидон, където са по-милостиви от вас.

В този миг влезе стопанинът на къщата и като взе монетите, ги разгледа усмихнат.

— Фалшиви са… Имат патина.

— Вие имате патина — отвърна светицата остроумно, а останалите също се засмяха. — Една песета премия за всяка.

— Как увеличава!… Вие ще ни вкарате в беля.

— Заслужавате го, бирници такива.

Вилюендас взе от близкия куп две дуро и ги добави към разменените банкноти.

— Хайде… За да не кажете, че…

— Благодаря… Знаех си аз, че вие…

— Я, доня Гилермина, почакайте малко — добави Рамон. — Вярно ли е това, което ми разправиха? Че когато не падат достатъчно пари от подписката за строежа, сте закачили една тухла на врата на св. Йосиф — да ги търси той.

— Господин св. Йосиф няма нужда да му закачаме нищо, той прави винаги това, което ни е угодно… Тъй че лека нощ; оставяме тук тоя господинчо. Първото, което трябва да сторите, е да го намокрите, та да му се разкисне кирта.

Рамон погледна Питусо . Лицето му също не изрази много дълбоко убеждение относно приликата. Бенигна се усмихваше и само от уважение към любимата си сестра не каза за Питусо същото, което казваше за монетите, дето не звънтяха хубаво: „ фалшиво е“ или „има патина“ .

— Първо да го измием.

— Няма да се остави — забеляза Хасинта. — Той никога не е виждал вода. Хайде горе.

Качиха го и почти насила свалиха дрипите му. Донесоха едно голямо ведро с вода. Хасинта потапяше пръсти в нея и казваше с боязън: „Дали не е много студена? Дали не е много гореща? Бедното ангелче, какъв неприятен момент ще преживее!“ Бенигна не се церемонеше толкова и — цамбур! — потопи го вътре, като държеше ръцете и краката му. Исусе! Писъците на Питусо се чуваха чак до „Пласа Майор“. Насапунисаха го и го изтъркаха най-безцеремонно, като обръщаха такова внимание на ревовете му, сякаш те бяха израз на радост. Само Хасинта като по-състрадателна разклащаше водата, искайки да го накара да повярва, че това е много забавно. Измъкнат най-сетне от мъчението и добре увит в бански чаршаф, Хасинта го притисна към гърдите си, като му каза, че сега вече е хубав. Топлината уталожваше сърдитите му писъци, като ги сменяше с хълцания, а реакцията заедно с чистотата оживи лицето му и го обагри с оная чиста и небесна руменина, която имат децата, когато излизат от водата. Търкаха го, за да го изсушат, а изваяните му ръце, финият му тен и прекрасното му телце предизвикваха час по час възклицания на възхищение: „Същински Младенец… това кукленце е божествено!“