Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Повече от живота си. Но, мила моя, колко си силна! Как стискаш!

— Ако ме мамиш, ще те хвана и… на̀, на̀…

— Ах!

— Ще те строша като бисквита.

— Каква наслада!

— А сега да нанкаме …

Тази и други думи, които се говорят само на децата, ги разсмиваха; ала доверието и самотата придаваха чар на някои изрази, които щяха да бъдат смешни посред бял ден и пред хора. Не след дълго Хуан отвори очи, казвайки с тон на мъж:

— Но наистина ли ще имаш дете?

— Дя… и нанкай… на… ни …

Полугласно му пееше приспивна песен, потупвайки го по гърба.

— Какво удоволствие е да си бебе — промърмори Дофина, — да се чувствуваш в майчини ръце, да поемаш топлината на майчиния дъх и…

Мина още време и Хуан, разсънвайки се и имитирайки плача на ревливо дете в кърмаческа възраст, изпищя:

— Мамо… мамо…

— Какво?

— Цица.

Хасинта задуши едно прихване.

— Не тлябва… акана цица… лошо нещо…

Двамата се забавляваха с такива глупости. Това беше средство да убиват времето си и да изразяват нежността си.

— На̀ ти цица — каза му Хасинта, бутайки пръста си в устата му; а той го смучеше, казвайки, че е много вкусно, и още много други глупости, оправдани само от случая и нежната интимност.

— Ако някой ни чуе, как ли ще ни се смее!

— Но тъй като никой не ни чува… Четири часът. Колко е късно!

— Кажи колко е рано. Пласидо скоро ще стане, за да отиде да събуди клисаря на „Сан Хинес“. Колко ли му е студено!

— А колко добре сме си ние тук, тъй загърнати!…

— Струва ми се, че вече ще заспя, мила.

— И аз също, сърце мое.

Заспаха като два ангела, буза до буза.

24 декември.

Сутринта Хасинта бе натоварена от Барбарита с някои домашни задължения, което я раздразни; но това, че остана в къщи, предостави на младата жена изгоден случай да направи крачката, която винаги й бе вдъхвала безпокойство. Барбарита й каза да не излиза през целия ден; а тъй като трябваше да излезе непременно, не й остана друго, освен да разкрие на свекърва си кашата, която беше забъркала. Поиска й прошка, че не й е доверила тая тайна и забеляза с голяма мъка, че свекърва й не се въодушевява от идеята да притежава Хуанин.

— Но ти знаеш ли колко е сериозно това?… Ей тъй, току-така… дете, паднало от небето. И какви доказателства има, че това дете е… Дали не са искали да те измамят? И мислиш ли, че наистина прилича? Да не си се заблудила?… Защото всичко туй не е много ясно… Тия намерени деца намирисват на роман.

Хасинта се обезсърчи много. Тя очакваше изблик на ликуване от свекърва си. Но не стана така. Барбарита, намръщена и загрижена, й каза студено:

— Не знам какво да мисля за теб; но в края на краищата вземи го и го скрий, докато видим… Работата е много сериозна. Ще кажа на съпруга ти, че Бенигна е болна и си отишла да я посетиш.

След този разговор Хасинта отиде у сестра си, на която също довери тайната си, уговаряйки се с нея да остави детето там, докато Хуан и дон Балдомеро узнаят.

— Ще видим как ще го приемат — добави тя, въздишайки дълбоко.

Същия следобед Хасинта не беше на себе си. Струваше и се, че тя бе родила Питусо и толкова бе привикнала с мисълта да го притежава, че се възмущаваше, дето свекърва й не мисли като нея.

Рафаела се присъедини към господарката си у Бенигна и ето ги надолу по улица „Толедо“. Носеха дребни пари, за да раздадат на бедните, и някои дреболии, между които пръстена, който Хасинта беше обещала на Адорасион. Той беше едно великолепно бижу, купено същата сутрин от Рафаела от сергиите Разпродажба по намалени цени за реал и половина парчето и беше с такъв голям и добре обработен диамант, че и самият регент би станал кривоглед от блясъка му. За изработването на този прекрасен камък явно е било използувано най-ценното парче от дъното на някоя чаша. Едва стигнали до коридорите на първото патио, бяха заобиколени от взводове жени и деца, и за да избягнат злоби и ревности, Хасинта трябваше да пусне по нещо във всяка ръка. Кой пипваше песета, кой — дуро или половин дуро. Някои, като Севериана, която, в скоби казано, имаше за вечеря великолепно червено зеле, консервирано филе и съответствуващата им червеноперка, се задоволяваха с ласкав поздрав. Други не оставаха доволни от това, което получаваха. Хасинта питаше всички какво имат за вечеря. Някои се прибираха с червеноперка, хваната за хрилете; други бяха донесли само огризки. Тя видя много жени да се връщат с кана бадемово мляко, което бяха получили в кафене „Наранхерос“, а от почти всички кухни се носеше миризма на фританга и звънтенето на хаванчетата. Едни целуваха дурото, което господарката бе дала, други го подхвърляха нагоре, за да го уловят с радостен вик и с думите: „Навън, навън към площада!“ и да хукнат по стълбите към магазина. Някои приготвяха угощението си от мезе за една либра — от разни презрени части от рогатия добитък, или пък от карантия, свински бели дробове, пържена кръв или още по-гнусни отпадъци. Най-богатите си придаваха важност с парче халва, която се чупи с чук, а всяка, която беше купила нар, се стараеше да я забележат. Но никой обитател на тия квартали на мизерия не бе тъй щастлив, както Адорасион, нито пък будеше такава завист сред приятелките си. Нали скъпото бижу на пръста й, което тя показваше със стиснат юмрук, беше изящно и чистопробно и струваше много пари. Дори малките, които се перчеха с нови обувки, дължащи се на милостта на доня Хасинта, бяха готови да ги разменят за онзи чудовищен и блестящ камък. Притежателката му, след като, показвайки го, обиколи двата коридора, се лепна пак за господарката и се търкаше в нея като котка.