Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Когато тя влезе в стаята на Дофина, Барбарита го караше да изпие чаша чай с коняк. В трапезарията олелията продължаваше, но духовете бяха поуспокоени.

— Сега — каза майката — поведоха разговор за политиката. Саманиего казва, че докато не се отсекат двеста-триста глави, няма да има мир. Маркизът не е за проливане на кръв, а Еступиня го пита защо не е приел депутатското място, което са му предложили. Тутакси той почервеня и каза, че не може да се бърка в…

— Не е казал това — Хуанито, като спря да пие.

— Така каза сине; каза, че не нека да се бърка в тези… не знам какво си.

— Не е казал това, мамо. Не изопачавай и ти истината.

— Но, синко, аз го чух.

— Дори да си го чула, уверявам те, че не е могъл да каже това… хайде.

— А какво?

— Маркизът не може да каже „да се бъркам“… Залагам си главата, че е казал „намесвам се“… Нали зная как говорят изисканите хора.

Барбарита прихна да се смее.

— Ами да… имаш право; тъй, тъй беше… Че не искал „да се намесва“…

— Виждаш ли? Хасинта…

— Какво искаш, глезено дете?

— Поръчай да дойде Апариси. Но веднага.

— За какво? Знаеш ли колко е часът?

— Щом узнае повода, ще довтаса тук с един скок.

— Но за какво?

— Ще видите. Мислиш ли, че ще остави да мине това „намесвам се“? Искам да знам как ще се отърве от тая муха…

Двете дами го поздравиха за шегата, докато му оправяха леглото. Гилермина беше излязла от къщи, без да се сбогува, и полека-лека си затръгваха и останалите. Преди дванадесет часа всичко беше тихо и родителите се оттеглиха в покоите си, след като поръчаха на Хасинта да внимава много да не се отвие Дофина. Той сякаш беше заспал дълбоко, а съпругата му си легна будна, с дух, по-скоро готов да стои на пост, отколкото да си почива. Не беше минал и час, когато Хуан се събуди неспокоен, заговорвайки малко необичайно. Хасинта помисли, че бълнува и се надигна в леглото си; но не беше бълнуване, а безпокойство и бръщолевене. Помъчи се да го успокои с гальовни думи, но той не се предаваше.

— Искаш ли да позвъня?

— Не, късно е и не искам да ги тревожа… Това е от нерви. Уплаших се насън. Ясно е — цял ден в тази отегчителна дупка. Чаршафите парят, а тялото ми е студено.

Хасинта наметна пеньоара си и изтича да седне на ръба на неговото легло. Стори й се, че той има малко температура. Най-лошото беше, че изваждаше ръцете си и отмяташе одеялата. Страхувайки се, че ще се простуди, тя опита всички средства, за да го успокои. И като видя, че не може, свали пеньоара си и се пъхна при него в леглото, готова през цялата нощ да го завива насила като децата и да му гука, за да заспи той. И наистина така той малко се успокои, защото обичаше ласките и да се безпокоят за него и да го забавляват, когато не спеше. И как се правеше на дете, когато жена му го вземаше в прегръдките си с възхитителна майчина нежност и го притискаше към себе си, за да го приюти, отдавайки му собствената си топлина? Хуан скоро заспа дълбоко благодарение на тези ласки. Хасинта не откъсваше очи от неговите, наблюдавайки с повишено внимание дали заспива, дали мърмори някакво оплакване, дали се поти. В това състояние чу ясно един, един и половина, два удара, звъннали от камбаната на „Пуерта дел Сол“, с такъв ясен звук сякаш тя биеше в къщи. В спалнята светеше мека светлина, процеждаща се през порцелановия абажур.

А когато минаваше доста време, без Хуан да мръдне, Хасинта се отдаваше на своите размисли. Изваждаше мислите от главата си, както скъперникът вади монетите, когато никой не го вижда, и започва да ги брои и разглежда, за да види дали сред тях няма някоя фалшива. Изведнъж си спомняше за дяволията, която беше приготвила на съпруга си, и душата й трепваше от удоволствието на детското й отмъщение. Питусо се настаняваше начаса в мислите й. Виждаше го! Мисленото съзерцаване на онова, непознатото в неговите черти, наследеното от чертите на майката, ето кое най-много объркваше Хасинта, размътваше благочестивата й радост. Тогава усещаше гъдела, това не заслужава друго име, гъдела на оная детска ярост, която обикновено я връхлиташе. Чувствуваше освен това по ръцете си някакъв сърбеж, желание да притисне така силно неверника, та да го накара да усети яростта й на гълъбица. Но истината беше, че тя ни най-малко не го притискаше от страх да не смути съня му. Решеше ли, че го тресат тръпки, тя го прегръщаше, разбира се, нежно, увивайки се около него, за да му предаде цялата си топлина. Когато той стенеше или дишаше много тежко, тя го люлееше, потупвайки го нежно по гърба, и без да освобождава ръцете си, приближаваше носа или бузата си до челото му, за да разбере дали той се поти или не.