Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Бирк се усмихна.

— Защо не, щом искаш, разбойническа щерко!

— Искам — отвърна тя. — Но само ако ме наричаш Роня!

— Роня, сестричке моя — изрече Бирк. И сетне изчезна в снежната виелица.

— Дълго стоя днес в гората — рече Матис, когато Роня се настани до огъня, за да се посгрее. — Добре ли прекара?

— Да, много добре — отвърна Роня и протегна леденостудените си ръце към топлината.

През нощта над Матисовия замък и околните гори падна много сняг, дори Пер Черепа не помнеше да е виждал такова нещо. Четирима мъже едвам успяваха да открехнат голямата порта на замъка, колкото да се проврат навън и да разчистят най-грамадните преспи. Пер Черепа също си подаде носа и видя пустинния бял пейзаж, където сега всичко беше скрито под снега. Вълчата прегръдка беше напълно затрупана. Ако продължава да вали, както е почнало, мислеше Пер Черепа, никой няма да премине тази теснина по-рано от пролетта.

— Ей, Фюсок — рече той, — ако най-голямата ти радост е да ринеш сняг, то ти обещавам много весели дни в близко време.

Пер Черепа предсказваше вярно повечето пъти, беше прав и сега. Дълго време снегът не спираше. Трупаше ден и нощ. Разбойниците го разчистваха с ругатни, но положението имаше поне една добра страна — нямаше нужда да поставят стражи срещу Бурковата шайка нито при Вълчата прегръдка, нито на Дяволското гърло.

— Не ще и дума, Бурка е по-глупав и от прасе казваше Матис, — ала все пак едва ли е тъй безкрайно глупав, за да тръгне да води бой, затънал в сняг до пояс.

Нито пък Матис беше толкова глупав, впрочем тъкмо сега не го беше грижа кой знае колко за Бурка. Бяха го налегнали по-големи тревоги. Роня беше болна за първи път в живота си. Утрото след оня ден в зимната гора, който едва не й струва живота, тя се събуди цялата в огън и за свое учудване почувствува, че никак не й се иска да стане и да започне обичайния си живот.

— Какво ти е? — извика Матис и се хвърли на колене до постелята й. — Какво говориш? Нима наистина си болна?

Взе ръката й и усети колко е топла, усети, че Роня цялата гори, и се уплаши. Никога не я беше виждал в такова състояние. През целия си живот беше бодра и здрава! А сега лежеше болна — дъщерята, която толкова много обичаше! Матис знаеше! Знаеше какво щеше да стане!

Роня ще му бъде отнета, тя ще умре — предчувстваше той и сърцето му се свиваше. Не знаеше къде да се дене с ужасната си мъка. Идеше му да си заблъска главата в стената и да зареве, както обикновено правеше. Но не биваше да плаши горкото дете, чак дотам не си беше загубил ума. Затуй само положи ръка върху пламналото й чело и промълви:

— Добре е да се загрееш, Роня моя! Както прави човек, когато е болен.

Обаче Роня познаваше баща си и макар да гореше от треската, се опита да го успокои.

— Не ставай глупав, Матис! Наистина нищо ми няма. Къде по-лошо можеше да бъде!

Можеше цялата зима до пролетта да остана скрита под снега, далеч в гората, помисли си Роня. Горкият Матис, тя отново си представи как би го съсипало това и очите й се насълзиха. Матис забеляза и реши, че тя скърби, задето ще умре толкова млада.

— Милото ми детенце, разбира се, че ще оздравееш, не плачи! — утеши я той, като преглъщаше шумно собствените си ридания. — Но къде е майка ти? — изрева той сетне и се втурна с плач към вратата.

Защо Ловис не дойде бързо със своите билки, които лекуват треската, сега, когато животът на Роня виси на косъм! — искаше той да знае, незабавно!

Потърси я в кошарата при овцете, но там я нямаше. Овцете блееха от глад. Скоро разбраха, че не е дошъл онзи, който им трябва. Този тук стоеше, оборил рошавата си глава върху оградата, и плачеше тъй диво, че на всички им се сви сърцето.

Матис продължи да ридае горчиво чак докато Ловис, привършила с тичането нагоре-надолу при кокошки и кози, се показа на вратата. Тогава той изрева:

— Защо ти, жено, не си при болното си дете?

— Болно ли ми е детето? — спокойно попита Ловис. — Не знаех. Но веднага щом дам на овцете, каквото им се полага…

— Това мога да направя аз! Ти върви при Роня! — изкрещя той и сетне подсмръкна тихичко: — Ако все още е жива!

Заизмъква наръчи трепетлика от хранилището и когато Ловис си отиде, нахрани овцете и изплака пред тях мъката си.

— Ех, вие не знаете какво нещо е да имаш дете! Не знаете какво значи да загубиш най-скъпото си малко агънце!

Сетне внезапно млъкна, защото се досети, че те всички си имаха агънца през пролетта. А какво стана с тях… агнешки флейки — почти с всичките!