Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Вървете по дяволите! — изкрещя им тя, и те тозчас изчезнаха с остро съскане.

Бирк не се мяркаше вече в нейната гора. А това, разбира се, можеше само да я радва. Но радваше ли я наистина? По някой път самата тя не знаеше.

И ето че зимата дойде. Падна сняг, студ скова всичко и скрежът преобрази гората на Роня в истинска ледена гора — най-прекрасната на света. Там тя караше ски и когато на мръкване тръгнеше да се прибира, косата й беше покрита със скреж, а ноктите на ръцете и краката й бяха напукани въпреки кожените ръкавици и ботуши. Но ни студ, ни сняг можеха да я спрат да не ходи в гората. На другия ден отново бе там. Матис се тревожеше понякога, като я видеше как шеметно лети по хълмовете надолу към Вълчата прегръдка, и той казваше на Ловис нещо, което често обичаше да повтаря:

— Дано всичко върви добре! Дано не й се случи нещо лошо! Защото тогава няма да мога да живея.

— От какво се оплакваш? — отвръщаше Ловис. — Това дете се оправя по-добре от кой да е разбойник, колко пъти трябва да ти го казвам!

И не ще и дума, Роня умееше да се справя сама. Но един ден се случи нещо, за което по-добре Матис никога да не узнае.

През нощта бе паднал нов сняг и бе заличил всички следи от ските на Роня. Налагаше се да прокара нови, а това беше трудна работа. Студът вече бе сковал тънка ледена корица върху снега, но тя не беше достатъчно здрава. През цялото време ските й занасяха и накрая тя нямаше повече сили да си проправя пъртина. Искаше й се вече да се прибере.

Покачила се беше върху един рид и се канеше да се спусне от другата му страна. Склонът беше съвсем стръмен, но нали тя можеше да се спре с щеките, та без страх полетя тъй, че след нея се вдигна струя сняг. На пътя й се изпречи някаква буца и тя прелетя над нея. Но насред полета едната й ска падна и когато стъпи на земята, кракът й пропадна през снега в някаква дълбока дупка. Видя как ската и се търколи надолу по стръмното и изчезна, а самата тя остана затънала чак до коляно в дупката. Отначало й се стори смешно, но престана да се смее, като разбра каква беда я е сполетяла. Кракът й не помръдваше и колкото и да го дърпаше и теглеше, не можеше да се измъкне. Дочу някакво мърморене откъм дупката и в първия миг не разбра какво е това. Но ето че малко по-нататък видя да се надигат изпод снега цял орляк опашати таласъмчета. Не беше трудно да ги разпознае по широките им задничета, дребните им сбръчкани личица и острата щръкнала коса. Обикновено опашатите таласъмчета бяха мирни и добронамерени и не причиняваха никакво зло. Обаче тия, които сега стояха и се пулеха с глупавите си очи, бяха недоволни, това се забелязваше. Те мърмореха и пухтяха, а едно от тях мрачно избърбори:

— Зощо тя прави тъй?

А скоро запригласяха и другите:

— Зощо тя прави тъй? Джупи покрива, зощо така, а?

Роня разбра, че кракът й е пропаднал в подземната им бърлога. Ако не намереха някое хубаво корубесто дърво, където да се настанят, опашатите таласъмчета си правеха такива подземни леговища.

— Не съм виновна — каза им тя. — Помогнете ми да се измъкна!

Но опашатковците само се кокореха насреща й и продължаваха да въздишат все тъй мрачно:

— Зоседнала и в покрива, зощо тя прави тъй?

Роня изгуби търпение.

— Помогнете ми да се махна оттук де!

Ала те сякаш нито я чуваха, нито я разбираха. Само я зяпаха глуповато и сетне бързо се шмугнаха в подземната си бърлога. До нея достигаше недоволното им бърборене. Изведнъж отдолу долетяха весели крясъци. Викаха, като че се радваха на нещо.

— Ши стани — крещяха те. — Вижти люлката! Ши стани!

Роня усети как нещо увисна на крака й, нещо тежко.

— Малкуту ни мумченци, дубре си виси там — крещяха опашатковците. — Вижти гу в люлката! Щом куту и без тува сме принудени да търпим този лош крак, дето ни джупи покрива!

Но Роня нямаше желание да лежи в студа и снега, за да крепи люлката на някакви си глупави опашати таласъмчета. Тя направи още един опит, дърпаше и теглеше с все сила, за да се освободи. А пък опашатковците радостно се развикаха:

— Малкуту ни мумченци, сига ши гу пулюлеят хубаву, вижти!

В Матисовата гора не трябва да се боиш, Роня бе слушала това още от малка, и тя наистина се научи да не се бои. Но невинаги бе възможно. Ето сега например. Ами ако не успееше да се измъкне, ами ако останеше тук и умреше от студ тази нощ! Погледна тъмните облаци, надвиснали над гората, те носеха още сняг, много сняг! Може би щеше да лежи затрупана под него, мъртва и вкочанена, а кракът и да поклаща люлката на едно малко опашато таласъмче чак до пролетта! Сигурно едва тогава Матис щеше да дойде и да открие бедната си дъщеря, замръзнала в зимната гора.