Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

И след това започнаха своето пътешествие. Мъглата плътно ги обгръщаше и те вървяха смълчани — на едно въже разстояние, както Роня беше пожелала.

Сега не биваше да се отклоняват от пътеката. И най-малката погрешна стъпка можеше да ги заблуди в мъглата. Роня го знаеше. Но не се боеше. Протегнала ръце, тя напредваше пипнешком, стъпка по стъпка. Камъни, дървета и храсти бяха нейните пътни знаци, и без да бърза, пак щеше да се прибере, преди Ловис да е изпяла Вълчата песен. Нямаше защо да се страхува, макар никога дотогава да не бе правила по-необичайно пътешествие. Всичко живо в гората се беше притаило и замлъкнало и това я караше да се чувствува някак особено. Нима това беше нейната гора, гората, която познаваше и обичаше, защо сега бе тъй притихнала и страшна! И какво ли се криеше вътре в мъглите? Имаше нещо там, нещо чуждо и опасно, което тя не познаваше. И то я плашеше.

Скоро ще си бъда вкъщи, мислеше си тя, за да се успокои, скоро ще си лежа в леглото и ще слушам Вълчата песен на Ловис. Ала напразно. Страхът й растеше и тя се уплаши тъй, както никога досега през живота си. Извика Бирк, но гласът й се чу едва-едва и прозвуча тъй ужасно, че още повече я уплаши. Ще полудея, помисли си тя, това ще бъде краят ми!

И ето, нейде от дълбините на мъглата долетяха тихи, галещо жалостиви звуци, дочу се песен, и тя бе най-странната песен. Никога не беше слушала нещо подобно, о, колко прекрасна беше, как изпълваше гората със своята прелест! Песента разсея страха й, успокои я. Замряла, Роня се остави да я утешават. Колко хубаво беше! И как теглеше и привличаше тази песен! Да, тя усети, че онези, които пееха, искат тя да напусне пътеката и да последва примамливите звуци навътре в мъглата.

Песента зазвуча по-силно. Тя накара сърцето й да потръпне и отведнъж Роня забрави Вълчата песен, която я очакваше у дома. Всичко забрави тя, сега искаше само да иде при ония, които я зовяха в мъглата.

— Ето ме, ида! — извика тя и пристъпи две крачки встрани от пътеката. Обаче коженият ремък се опъна тъй силно, че тя падна по гръб.

— Къде отиваш? — извика Бирк. — Оставиш ли се да те подмамят подземните същества, загубена си, нали знаеш!

Съществата от подземния свят, чувала беше за тях. Знаеше за техния обичай да се изкачват в горите от мрачните глъбини на царството си само когато има мъгла. Никога не ги беше срещала, но въпреки това сега искаше да ги последва, където и да я отведяха. Искаше да заживее с техните песни, дори ако трябваше да прекара целия си живот в подземното царство.

— Да, идвам! — отново извика тя и поиска да тръгне. Ала Бирк тутакси застана до нея и здраво я хвана.

— Пусни ме! — закрещя Роня и заудря бясно наоколо. Но той я държеше здраво.

— Не се погубвай! — извика й Бирк. Обаче тя не го чу, защото песента вече звучеше тъй силно, че изпълваше цялата гора със своя ромон, а самата Роня с томление, на което беше невъзможно да устои.

— Да, идвам! — извика тя пак и заудря Бирк, за да се освободи. Дереше, скубеше и крещеше, плачеше и го ухапа здравата по бузата. Ала той не я изпускаше.

Дълго я държа. И ето че отведнъж мъглата се вдигна тъй бързо, както се беше появила. В същия миг песента секна. Роня се огледа. Струваше й се, че току-що се е събудила от някакъв сън. Видя пътеката, която водеше към дома й, и червеното слънце, което потъваше зад върховете на гората. И Бирк. Беше застанал съвсем близо до нея.

— Едно въже разстояние, казах! — напомни му тя. После забеляза разкървавената му буза и запита: — Лисицата ли те е ухапала?

Бирк не отвърна нищо. Нави кожения ремък и й го подаде.

— Благодаря ти! Вече ще се оправя и сам до Бурковата крепост.

Роня го изгледа изпод перчема си. Изведнъж й се стори трудно да го мрази истински, без сама да знае защо.

— Върви по дяволите! — каза приятелски. И сетне затича.

Вечерта Роня постоя малко с баща си пред огъня и си припомни какво искаше да узнае.

— Какво е това, което си вземал, без да питаш? За какво говореше Бурка?

— Хм — промърмори Матис. — Как се боях, че няма да намериш пътя в тая мъгла, Роня моя!

— Но нали го намерих — отвърна Роня. — Кажи, какво е това, което си вземал, без да питаш?

— Гледай! — извика Матис и живо посочи към жаравата. — Не виждаш ли, онова там съвсем прилича на някакво старче! По дяволите, на Бурка прилича!

Но Роня не виждаше никакъв Бурка в жаравата, а не се и опитваше.

— Какво е това, което си вземал, без да питаш? — заинати се тя.

И тъй като Матис мълчеше, Пер Черепа отговори вместо него: