Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Добре направи, Матис, че дойде така страхотно бързо — рече Бурка.

Матис измери с потъмнял от злоба поглед врага си.

— Щях да дойда още по-рано — отвърна той, — но по-напред трябваше да довърша една работа.

— Каква работа? — попита учтиво Бурка.

— Един стих, който написах сега на разсъмване. Нарича се „Жалейна песен за един мъртъв разбойник“. Може би Ундис ще намери малко утеха в него, когато остане вдовица!

Изглежда, Бурка бе вярвал, че Матис ще се покаже по-сговорчив и няма да се сърди кой знае колко за тая работа с крепостта. Но сега разбра, че страшно се е излъгал, и се ядоса.

— По-добре се погрижи да утешиш Ловис, дето постоянно трябва да се измъчва с теб и голямата ти уста.

Ундис и Ловис, двете, които щяха да бъдат утешавани, стояха — всяка от своята страна на Дяволското гърло — със скръстени на гърдите ръце и се гледаха твърдо право в очите. Не личеше да имат нужда от каквато и да било утеха.

— Чуй ме сега, Матис — рече Бурка. — В моята гора не се живее вече. Стражниците са плъзнали навсякъде — същински конски мухи, а нали все някъде трябваше да се дяна с жена, дете и всичките си разбойници.

— И тъй да е — съгласи се Матис. — Но да връхлиташ и да заграбваш дома ми, без да ме питаш — така не постъпва никой, който има срам.

— Странни слова за един разбойник! — възкликна Бурка. — Не си ли вземал винаги каквото си поискал, без да питаш?

— Хм — промърмори Матис.

Сега, то се знае, се затрудни да отговори, Роня не разбра защо. Какво ли е това, което Матис е вземал, без да пита? Трябва да узнае.

— Тъй и тъй е станало дума — рече Матис след известно мълчание. — Би било забавно да чуем как сте се вмъкнали вътре, така де, тогава можем да ви изхвърлим по същия начин.

— По-полека с изхвърлянето — отвърна Бурка. — Как се вмъкнахме ли? Ами, видиш ли, имаме си тук един малчуган, който се катери и по най-стръмните скали с едно дълго и яко въже след себе си като опашка.

Той потупа сина си по червенокосата глава и Бирк спокойно се усмихна.

— Та този малчуган завърза здраво въжето там, горе, за да се изкачим след него и ние. После оставаше само да влезем и да започнем да подреждаме истинско разбойническо леговище.

Матис поскърца със зъби една-две минути, докато преглътне този хап. После рече:

— Доколкото ми е известно, няма вход откъм северната страна.

— А да ти е известно, че онова, което знаеш или помниш за този замък, не е много, макар да си живял тук през целия си живот? Виждаш ли, в ония времена, когато тоя дом е бил наистина благороднически за разлика от сега, е трябвало да има някоя вратичка за прислужничките, които отивали да хранят свинете. Във всеки случай сигурно добре си спомняш къде се намираше старият свинарник, когато ти беше малък. Там ние двамата ловяхме мишки, докато един ден баща ти ни откри и ми зашлеви такъв шамар! — помислих, че главата ми ще хвръкне.

— Да, той е сторил много добри дела, моят баща — рече Матис. — Преследваше всички дърти лисици от рода Бурка, където и да му паднеха.

— Да, да — продължи Бурка. — И тази плесница ме научи, че всички от рода Матис са мои врагове на живот и смърт. Преди дори и не знаех, че ти и аз принадлежим към различни родове, нито пък ти го знаеше!

— Но сега го знам! — изпъчи се Матис. — И сега тук или ще се чуе „Жалейна песен за един мъртъв разбойник“, или ти и твоите хора ще се пръждосате от Матисовия замък там, откъдето сте дошли.

— Изглежда, че тук няма да се чуе само една жалейна песен — отвърна Бурка. — Но в крепостта на Бурка вече съм си свил гнездо и там ще остана.

— Ще видим дали ще бъде така! — изръмжа Матис и сред всичките му разбойници се разнесе негодуващ ропот. Те искаха веднага да грабнат лъковете, но разбойниците на Бурка също бяха въоръжени, а една битка при Дяволското гърло щеше да свърши зле за всички тях, това разбираха както Матис, така и Бурка. Ето защо сега те се разделиха, без да пропуснат, както си му е редът, здравата да се наругаят един друг за последен път.

Когато се завърнаха в каменната зала, нито Матис, нито някой от разбойниците му имаха вид на победители. Пер Черепа ги огледа мълчаливо и се усмихна хитро с беззъбата си усмивка.

— Оня там побеснял бик попита той, — когото щяхте да хванете за рогата и да го хвърлите в Дяволското гърло, представям си как е ревял, сигурно е продънил целия Матисов замък!

— Яж си кашата, ако можеш да я дъвчеш, и остави побеснелите бикове на мен! — сопна се Матис. — Ще им видя сметката на тях, когато им дойде времето.