Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Не си толкова загубена! — възкликна Бирк и веднага скочи след нея. Но Роня не го дочака. С нов скок тя повторно прелетя над пропастта. Нека стои и зяпа подире й колкото си иска!

— Нали щеше да ме цапардосаш по мутрата, защо не го направиш? — подразни я Бирк. — Ето ме, ида!

— Виждам! — викна Роня.

И той наистина дойде. Но тя и сега не го дочака. Скочи пак и мислеше да скача, докато остане без дъх, ако трябва, за да се отърве от него. После и двамата не продумваха вече нищо. Само скачаха. С безумна ярост прелитаха напред-назад над Дяволското гърло. Не се чуваше нищо друго освен запъхтяното им дишане. Единствено враните, накацали върху крепостната стена, грачеха от време на време. Всичко останало тънеше в тягостна тишина. Сякаш целият Матисов замък бе застинал със затаен дъх върху своята скала в очакване на нещо страшно и ужасно, което, изглежда, скоро щеше да се случи.

„Да, скоро и двамата ще се търколим в Дяволското гърло — помисли Роня. — Но поне тогава ще се сложи край на това безспирно скачане!“

Сега Бирк летеше над пропастта право срещу нея и тя също се приготви за скок. Вече не знаеше за кой ли път, чувствуваше се тъй, сякаш никога не е правила друго, освен да скача над пропасти, за да се отърве от негодниците на Бурка.

Изведнъж Бирк се подхлъзна на едно камъче, търкулнало се на ръба на пропастта тъкмо където се приземяваше. Тя чу вика му, преди да изчезне в бездната.

После остана само граченето на враните. Роня стисна очи и пожела този ден никога да не го е имало. Да не го е имало Бирк. И те никога да не бяха скачали.

Най-накрая допълзя по корем до ръба и погледна надолу в пропастта. И тогава видя Бирк. Беше стъпил на нещо точно под нея — камък, греда или нещо друго, стърчащо от пропуканата стена. Тъкмо толкова, колкото да се задържат краката му, но не повече. Стоеше там, под него зееше бездънното Дяволско гърло, а ръцете му трескаво диреха някаква опора, нещо, за което да се залови, за да не се сгромоляса в бездната. Но и той, и Роня знаеха, че нямаше как да се измъкне оттам без чужда помощ. Щеше да стои, докато силите му се изчерпат докрай, и двамата знаеха това, и после нямаше вече да има Бирк Буркасон.

— Дръж се! — каза му Роня.

А той тихичко се засмя в отговор:

— Да, тук няма кой знае какво друго да правя!

Ала се виждаше, че е уплашен.

Роня смъкна плетения кожен ремък, който носеше винаги, навит на кълбо на колана си. Много пъти й беше помагал при всяко катерене и изкачване в горския й живот. Сега тя направи голяма примка в единия край на ремъка, а другия завърза около кръста си. После спусна примката към Бирк и видя как очите му светнаха, щом тя се заклати над главата му. Имаше късмет негодникът на Бурка, ремъкът бе дълъг тъкмо колкото трябваше, забеляза Роня.

— Опитай да го наденеш, ако можеш — каза тя. Почни да се катериш, щом извикам, но не по-рано!

Мълнията, паднала през нощта, в която се роди Роня, беше откъртила от стената един каменен блок. За щастие той се намираше съвсем близо до ръба на пропастта. Роня легна по корем зад камъка и извика:

— Хайде!

Ремъкът се впи в тялото й. Болеше я и тя простенваше при всяко дръпване на ремъка, докато Бирк се катереше.

„Скоро и аз ще се разкъсам на две половини също като Матисовия замък“ — мислеше си тя, стиснала зъби, за да не закрещи от болка.

Изведнъж усети, че й олеква, над нея стоеше Бирк и я гледаше, а тя лежеше и опитваше дали все още може да диша.

— Аха, тука значи си легнала — рече той.

— Да, тук — отвърна Роня. — Насити ли се вече да скачаш?

— Не, трябва да скоча още веднъж. За да ида където трябва. Нали трябва да се прибера у дома в крепостта на Бурка!

— Свали най-напред кожения ми ремък — каза Роня и стана. — Не искам да съм свързана с теб по-дълго, отколкото трябва.

Бирк смъкна ремъка.

— Не, разбира се — съгласи се той, — но след всичко може би все пак ще съм свързан с теб. Без ремък.

— Притрябвал си ми — избухна Роня. — Ти и крепостта ти! Пръждосвайте се по дяволите!

Сви юмрук и го фрасна право по носа.

Той се усмихна.

— Съветвам те да не го повтаряш! Но задето бе така добра да ми спасиш живота, ти благодаря!

— Пръждосвай се по дяволите, ти казах! — повтори Роня и си тръгна тичешком, без да се обръща. Но тъкмо когато стигна до каменната стълба, която водеше надолу към Матисовия замък, чу гласа на Бирк:

— Ей ти, разбойническа щерко, все ще се видим някой път!

Обърна глава и видя, че се засилва за последен скок. Тогава изкрещя: