Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Добре сме си тук, в замъка — рече Матис. — На сигурно място, както лисица в дупката си и орел на върха на планината. Дойдат ли тук ония дървени глави, прище ли им се да се разправят, ще ги натирим вдън гори тилилейски, те си го знаят!

— Право вдън гори тилилейски, само като им духнем под опашките — доволно се обади Пер Черепа.

Всички разбойници се съгласиха и се разсмяха, само като си помислиха какъв пълен глупак трябва да е оня, който би опитал да се вмъкне в Матисовия замък. Непристъпен отвсякъде, той се извисяваше върху своята скала. Единствено в южна посока се проточваше малка и тясна козя пътечка. Тя криволичеше надолу по скалата и се скриваше в гората. Но от три страни Матисовата скала възправяше стръмните си зъбери — кой глупак ще тръгне да се катери там, кикотеха се разбойниците. Защото те и не подозираха къде Роня обикновено се упражнява да не се страхува.

— А изкачат ли се по козята пътека, отведнъж ще се спрат пред Вълчата прегръдка — продължи Матис. — Там можем да им препречим пътя с големи камъни. А и с друго, ако се наложи!

— И с друго, ако се наложи — повтори Пер Черепа и изхихика, като си представи как щяха да спрат стражниците на Вълчата прегръдка. — Много вълци съм утрепал навремето си — добави той, — но вече съм прекалено стар и не мога да утрепя друго освен собствените си бълхи, хо-хо, да, да!

На Роня и дожаля за Пер Черепа, който беше толкова стар, но тя не разбираше какви ще са тия стражници, какви кръгли глупаци щяха да идват и да се разправят при Вълчата прегръдка. Нито пък имаше сили да се тревожи за това, тъй като й се спеше. Ето защо се мушна в постелята, но не затвори очи, докато не чу Ловис да пее Вълчата песен, както всяка вечер, щом дойдеше време разбойниците да напуснат огъня и да се разотидат по спалните си. В каменната зала не спеше никой друг освен те тримата — Роня, Матис и Ловис. Роня обичаше да лежи в леглото и през пролуката между завеските да гледа как огънят мъждука и догаря, докато Ловис пее. Откакто се помнеше, Роня слушаше майка си да пее Вълчата песен за лека нощ. Тогава разбираше, че е време за сън, и преди да затвори очи, си мечтаеше щастливо: „Веднъж утре да се събудя“.

И скачаше още със зората на новия ден. Каквото и да бе времето, тя се отправяше към гората и Ловис слагаше в кожената й торбичка храна за през деня — хляб и мляко.

— Ти си дете, родено в гръмотевична нощ — казваше Ловис, — в нощта на витрите, такива лесно подивяват, знае се. И бъди внимателна — гледай да не те грабнат витрите!

Роня неведнъж беше виждала диви витри да кръжат над гората и бързо пропълзяваше да се скрие. Витрите са най-опасното от всичко опасно в Матисовата гора, човек трябва да се пази от тях, ако му е мил животът, беше казал Матис. И най-вече заради тях той държа тъй дълго Роня в замъка. Красиви, бесни и жестоки бяха витрите. С пронизващия поглед на студените си като камък очи те дебнеха над гората и търсеха чия кръв да пролеят с острите си хищнически нокти.

Ала никакви витри не можеха да изплашат Роня и да я пропъдят от нейните пътечки и скришни места, където водеше самотния си горски живот. Да, тя беше сама, но не й липсваше никой. Кой Можеше да й липсва? Нейните дни бяха изпълнени с живот и щастие, само дето летяха тъй бързо. Лятото отмина, сега беше вече есен.

Към края на есента дивите витри винаги се настървяваха, един ден те преследваха Роня през гората, докато тя усети, че вече става опасно. Наистина тичаше като лисичка и познаваше всички горски прикрития, но витрите упорито я следваха и до нея долитаха пронизителните им крясъци:

— Хо-хо, малко красиво момиче, кръв ще се лее сега, хо-хо!

Тогава се гмурна в горското езерце и преплува под водата до другия бряг. Там изпълзя и се скри под една гъста ела. Чуваше как витрите я търсят и крещят побеснели:

— Къде е малкото момиче, къде е, къде е? Само да ни паднеш, ще те изподерем и разкъсаме, кръв ще се лее, хо-хо!

Роня се притаи в скривалището си, докато не ги видя да изчезват над горските върхари. Повече не й се стоеше в гората. Но до вечерта и Вълчата песен имаше още много време, затова й хрумна да направи сега онова, което тъй отдавна замисляше. Щеше да се качи на покрива и да се пази да не се търколи в Дяволското гърло.

Много пъти беше слушала да разказват как Матисовият замък се разцепил през нощта, в която тя се родила. На Матис никога не му омръзваше да го разправя.

— Ужас и смърт, какъв трясък! Само да беше го чула, ти всъщност го чу, такава една малка, току-що родена страхливка. Бум! — и ето ти — два замъка вместо един, а между тях — пропаст. И никога не забравяй какво съм ти казал, пази се да не се търкулнеш в Дяволското гърло!