Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Че защо да държим там стража? Та там не само няма вход към замъка, но и склонът е съвсем стръмен. Макар че те са може би същински мухи и се катерят направо по въздуха? А после — хоп! — вътре през две малки бойници, а?

Изведнъж нещо му дойде наум и той вторачи поглед в Роня.

— Впрочем какво си правила горе на покрива?

— Внимавах да не падна в Дяволското гърло — отвърна Роня. Тя съжаляваше, че не поразпита малко повечко Бирк. Тогава може би той щеше да й разкаже как разбойниците на Бурка са успели да се вмъкнат в северния замък. Обаче сега бе късно да мисли за това.

Матис постави стражи за през нощта — не само при Вълчата прегръдка, но и горе, на покрива.

— Нахалството на Бурка е безгранично! — каза той. — Току-виж, тръгне да прескача Дяволското гърло като побеснял бик и му се прище съвсем да ни изтика от Матисовия замък.

Той грабна халбата си и тъй я хласна в стената, че дъжд от бира заля цялата каменна зала.

— Отивам да си легна, Ловис! Не за да спя. А за да размислям и проклинам, и тежко на оногова, който ме обезпокои!

Роня също лежа будна тази нощ. Колко тъжно и непоправимо изведнъж стана всичко! Защо трябваше да бъде така? Тоя Бирк, та нали тя се зарадва, когато отначало го видя! И защо, когато най-сетне срещна свой връстник, той трябваше да се окаже един малък противен Бурков разбойник?

На другата сутрин Роня се събуди рано. Баща й вече беше станал и ядеше каша. Но се хранеше унило и без апетит. Мрачно поднасяше лъжицата към устата си, но понякога забравяше, че трябва да я лапне. Не бе много онова, което успя да изяде. И настроението му никак не се подобри, когато Малък Клипен, който заедно със Стуркас и Чеги стоя на стража през нощта, изведнъж влетя с вик в каменната зала:

— Бурка те очаква, Матис! Застанал е от другата страна на Дяволското гърло, бълва ругатни и иска веднага да говори с теб!

След това Малък Клипен побърза да отскочи встрани, умно от негова страна, защото в следния миг дървената купа с кашата на Матис профуча съвсем близо до ухото му и се заби в стената, а кашата се разхвърча.

— После сам ще си изчистиш! — напомни строго Ловис, но Матис не я чу.

— Тъй значи, Бурка иска да говори с мен! Ужас и смърт, ще има възможност да го направи, но след туй сигурно ще млъкне за доста дълго време! Ако изобщо проговори някога! — изръмжа Матис и скръцна, стиснал зъби.

Всички разбойници вече надойдоха от стаите си, изпълниха каменната зала и искаха да знаят какво става.

— Гълтайте си кашата като при пожар — нареди Матис. — Защото един побеснял бик чака да го хванем за рогата и да го хвърлим в Дяволското гърло!

Роня се облече. Не й отне много време, тъй като нямаше какво друго да надене върху ризата освен късото елече от конска кожа и панталоните. А краката й винаги бяха боси — не обуваше нищо чак докато паднеше сняг. Ето защо не се налагаше да губи време за ботуши или обувки, когато трябваше да се бърза както сега.

Ех, ако всичко си беше постарому, скоро щеше да е в гората. Но вече нищо не беше постарому и сега тя също трябваше да се качи на покрива, за да види какво ще стане там.

Матис призова разбойниците си и още с каша в устата, те всички заедно с Ловис и Роня решително се отправиха нагоре по каменните стълби към покрива на замъка, Само Пер Черепа остана самичък край чинията с каша и се размисли горчиво, че няма вече сила да участвува заедно с другите, когато става нещо забавно.

— Прекалено много стълби има в тая къща — мърмореше той. — А пък краката ми съвсем не ме държат.

Утрото, ясно и студено, вече настъпваше. Първите червени лъчи на слънцето блеснаха над гъстите гори около Матисовия замък. Роня ги видя от крепостната стена. Там, долу, й се искаше да бъде, в нейния спокоен зелен свят. Не тук, при Дяволското гърло, където, изправени един срещу друг, разбойниците на Матис и на Бурка сега си мятаха кръвнишки погледи през пропастта, която ги разделяше.

Аха, ето как изглежда тая дърта лисица, помисли си тя, когато видя Бурка, застанал дръзко с широко разкрачени крака пред своите разбойници. Значи не е тъй строен и красив като Матис, това й хареса. Но наглед беше силен, не можеше да се отрече. Вярно, нисък, но с широка гръд и як, а освен това с червена коса, чиито кичури стърчаха на всички страни. До него стоеше още един, също червенокос, макар неговата глава да изглеждаше като покрита с гладък меден шлем. Да, там стоеше Бирк и май че доста се забавляваше. Той тайничко й помаха, все едно, че бяха стари приятели, да, как не, какво си въобразява това крадливо псе!