Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

И тъй като, изглежда, засега не им беше дошло времето, Роня побърза да излезе в своето царство. Дните вече бяха по-къси. Само след няколко часа слънцето щеше да се скрие, но дотогава тя искаше да бъде в своята гора и при своето езерце. То блестеше под слънчевата светлина и светеше като най-топло злато. Но Роня знаеше, че лъчистата позлата е измамна и водата леденостудена. Въпреки това бързо смъкна дрехите си и скочи надолу с главата. Най-напред извика от студ, но сетне се разсмя радостно и плуваше, и се гмуркаше, докато студът не я принуди да излезе. Зъзнеща, тя отново надяна коженото елече. Но то не я стопли, трябваше да потича, за да се сгрее. Втурна се да бяга като същински трол между дърветата и по камънаците, докато прогони студа от тялото си и бузите и пламнаха. Но продължи да тича само за да се наслади на лекотата, която усещаше. С весели викове тя изскочи между две гъсти ели и там връхлетя право върху Бирк. Тогава гневът отново се надигна в нея. Вече дори в гората нямаше спокойствие!

— По-полека, разбойническа щерко — обади се Бирк. — Какво си се разбързала толкова?

— Колко бързам, теб не те засяга! — подвикна му тя и профуча нататък. Но постепенно забави ход. Хрумна й да се промъкне назад и да види с какво се занимава Бирк в нейната гора.

Беше клекнал пред лисичата дупка, където живееше нейното лисиче семейство. Това я ядоса още повече. Защото, иска ли питане, лисиците си бяха нейни. Наглеждаше ги още откакто през пролетта им се родиха малки. Сега лисичетата бяха пораснали, но още палуваха. Подскачаха, хапеха се и се боричкаха отвън пред дупката, а Бирк стоеше там и ги гледаше. Беше с гръб към нея, ала необяснимо как усети, че е зад него, и извика, без да се обръща:

— Какво искаш, разбойническа щерко?

— Искам да оставиш на мира моите лисичета и да изчезваш от гората ми!

Тогава той стана и пристъпи към нея.

— Твоите лисичета! Твоята гора! Лисичетата не принадлежат никому, разбираш ли? И живеят в лисичата гора. А тази гора е и на вълците, и на мечките, и на елените, и на дивите коне. Гората е на бухала и на кукумявката, на дивия гълъб, на ястреба, на кукувицата. Тя е и на охлювите, на паяците и на мравките.

— Познавам всичко живо в тая гора — отвърна Роня. — Твоите поучения не ми трябват!

— Тогава знаеш, че тази гора принадлежи и на дивите витри, и на сивите джуджета, на опашатите таласъмчета и на среднощните тролове!

— Кажи нещо ново — рече Роня. — Нещо, което да не знам по-добре от теб. Инак си мълчи!

— Освен това е моя гора! И твоя гора, разбойническа щерко, да, и твоя гора също! Но ако искаш да я задържиш само за себе си, ти си по-глупава, отколкото си мислех, когато те видях за пръв път.

Той гневно я изгледа и светлосините му очи потъмняха от неприязън. Не я харесваше, виждаше се, и тя остана доволна. Да мисли каквото си ще, на нея самата вече й се искаше да се прибере, за да не го вижда повече.

— С удоволствие ще си поделя гората с лисици, бухали и паяци, но не и с теб! — извика тя и си тръгна.

В същия миг над гората се спусна мъгла. Пухкава и сива, тя се стелеше над тревите и плъзваше между дърветата. В един миг слънцето се скри и златистият блясък изчезна. Вече не се виждаше никаква пътека, нито камък. Но това не я уплаши. Все щеше да се добере до Матисовия замък и през най-гъстата мъгла и да си бъде у дома, преди Ловис да е изпяла Вълчата песен.

А какво ли ставаше с Бирк? Може би в тамошната гора той познаваше всички пътеки — големи и малки, но тук, в Матисовата гора, още не ги беше научил. Да, тогава сигурно ще остане при лисиците, предположи тя, докато настъпи новият ден без мъгла.

В този миг го чу да вика в мъглата:

— Роня!

Виж ти, вече научил и как се казва! Сега тя не беше само разбойническа дъщеря.

Той отново извика:

— Роня!

— Какво искаш? — изкрещя тя.

Но той вече беше до нея.

— Тази мъгла ме плаши малко — призна Бирк.

— Аха, боиш се дали ще намериш пътя към своето свърталище на крадци? Ами тогава можеш да споделиш леговището на лисиците, нали ти харесва да делиш с някого!

Бирк се засмя.

— По-корава си от камък, разбойническа щерко! Но ще намериш по-добре от мен пътя до Матисовия замък. Ще ми разрешиш ли да се хвана за крайчеца на твоето елече, докато излезем от гората?

— Притрябвал си ми — измърмори Роня. Но развърза кожения си ремък, същия, който веднъж беше го спасил, и му подаде единия край.

— Ето! Но се дръж на едно въже разстояние от мен, предупреждавам те!

— Както искаш, сърдита разбойническа щерко — съгласи се Бирк.