Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

На Матис никак не му се удаваше да хитрува като стара лисица, но се опитваше с все сили. И докато това продължаваше, заграбеното не беше много. Явно и Бурковите разбойници имаха други грижи, защото хората, които тези дни минаваха през Разбойническата клисура, се чудеха какво става с разбойниците. Не проумяваха защо е толкова спокойно. Къде се бяха дянали всички разбойници? Стражниците на управника, които тъй упорито бяха преследвали Бурка, откриха пещерата, служила му за леговище, но сега тя пустееше празна. Бурка не се виждаше никакъв и стражниците бяха доволни, че най-сетне ще напуснат мрачната и студена Буркова гора, където есен валеше непрекъснато. А че някъде далеч в Матисовия замък също имаше разбойници, те, разбира се, знаеха, но неохотно си спомняха за това. Нямаше по-лошо място, а да заловиш разбойническия главатар, дето върлуваше там, беше по-трудно, отколкото да уловиш орела на върха на планината. Него предпочитаха да не закачат.

Матис губеше много време в опитите си да надуши с какво се занимават в северния замък разбойниците на Бурка и как ще ги пипне най-добре. С тази цел всеки ден устройваше разузнавателни походи. Яздешком обикаляше с двама от хората си из гората откъм северната страна, но натрапниците не се виждаха. Повечето време там всичко бе тихо и замряло, сякаш нямаше ни един Бурков разбойник. Във всеки случай, бяха си направили чудесна дълга въжена стълба, тъй че без затруднение да слизат и да се качват по скалата до замъка. Един-единствен път Матис я видя да виси спусната. Тогава загуби напълно разсъдъка си и се втурна като луд да се катери. Разбойниците му го последваха, изгарящи от желание за бой. Но тутакси дъжд от стрели заваля от бойниците на Бурковата крепост и една стрела улучи Малък Клипен в бедрото, тъй че се наложи да остане два дена на легло. Въжената стълба се спускаше само под най-строга охрана, това поне се разбра.

Есенният мрак вече плътно се стелеше над Матисовия замък и разбойниците не се чувстваха добре от толкова седене на едно място. Станаха неспокойни и се караха повече от друг път, тъй че накрая се наложи Ловис да ги нахока здравата.

— Още малко и ще ми спукате тъпанчетата с цялата тази глъч и хленч. Изчезвайте и се пръждосвайте по дяволите, ако не можете да се спогодите!

Те млъкнаха и Ловис ги накара да свършат малко полезна работа — да почистят и разтребят в кокошарника, обора и кошарата, нещо, което ненавиждаха от дън душа. Но никой не успя да се измъкне освен Пер Черепа и ония, които в момента стояха на стража при Вълчата прегръдка и горе на Дяволското гърло.

Матис също правеше всичко, каквото му бе по силите, за да поддържа духа на разбойниците. Заведе ги на лов за елени. Въоръжени с копия и лъкове, те се отправиха към есенната гора, а Пер Черепа ги посрещна ухилен, когато се прибраха с улова си — четири големи лоса.

— Все пилешка супа, агнешка чорба и каша, така не може да продължава вечно — рече той. — Сега ще имаме нещичко за дъвчене, а най-крехките парчета, то се знае, ще получи беззъбият.

Ловис опече, опуши и осоли еленовото месо, тъй че с прибавката на пилешкото печено и агнешките флейки то щеше да стигне за през зимата.

Роня, както обикновено, прекарваше повечето време в гората. Сега там бе съвсем тихо, но да си в есенната гора й се струваше също много приятно. Мъхестата горска покривка зеленееше влажна и мека под босите й крака, всичко ухаеше тъй прекрасно на есен, а клоните на дърветата блестяха мокри. Валеше често. Тя обичаше да се сгуши под някоя гъста ела и да се вслушва в спокойното трополене на капките. Понякога такъв дъжд се изливаше, че цялата гора свистеше, това също й харесваше. Не се мяркаха много животни. Нейните лисички си стояха в дупката. От време на време на здрачаване тя виждаше плавно да се приближават елени, друг път диви коне, които пасяха между дърветата. На Роня много й се искаше да си улови един див кон и неведнъж бе опитвала, но все не й се удаваше. Бяха тъй плахи и явно трудни за опитомяване. Макар че вече й беше време да си има кон. Казала го беше и на Матис.

— Да, когато заякнеш достатъчно, за да си уловиш сама някой — й отговори той.

„И ще го направя някога — мислеше си тя. — Ще си хвана едно малко красиво конче, ще го отведа у дома в замъка и ще го опитомя, както Матис е опитомил всичките си коне.“

А иначе есенната гора странно пустееше. Изчезнали бяха всички същества, които обикновено я обитаваха. Сигурно се бяха прибрали в своите дупки и скривалища. Понякога, макар и рядко, от планината долитаха с кръжене диви витри, но, разбира се, сега бяха по-спокойни и предпочитаха да си останат горе в скалните пещери. Сивите джуджета също се бяха изпокрили. Само веднъж Роня видя две от тях да надничат зад един камък. Но сивите джуджета не я плашеха вече.