Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Не, не! — изкрещя тя. — Помощ! Елате да ми помогнете!

Кой ли щеше да я чуе в тази пуста гора? Никой, тя знаеше. Но въпреки това крещя, докато остана без сили. И тогава чу как опашатите таласъмчета взеха да недоволстват долу:

— Вечи край на люлчинити песни! Зощо така, зощо?

Но Роня не чу нищо повече. Защото в този миг съгледа дивата витра. Като огромна черна и красива хищна птица тя се появи, кръжейки над гората — високо горе под мрачните небеса, после се снижи и дойде по-близо. Летеше право към нея и Роня затвори очи. Сега вече нямаше спасение.

С креслив кикот витрата кацна до нея.

— Малко красиво момиче! — изкрещя дрезгаво тя и заскуба Роня по косата. — Лежи си тук и мързелува, хохо, хохо!

Витрата се изкикоти пак с най-отвратителния си смях.

— Трябва да поработиш! При нас! В планината! Докато ти се разкървавят ръцете! Иначе ще те издерем, иначе ще те разкъсаме!

Започна да тегли и дърпа Роня с острите си нокти и когато въпреки усилията й Роня остана като вкопана, витрата побесня от гняв.

— Искаш да те разкъсам и одера ли?

Надвеси се над Роня и черните й каменни очи блеснаха от злоба.

После отново опита да изтръгне Роня, но колкото и да дърпаше и теглеше, не успя и накрая се умори.

— Тогава ще доведа моите сестри! — изкрещя тя. — Утре ще те отнесем. И никога вече няма да се излежаваш тук и да си почиваш, никога, никога!

И отлетя над горските върхари, изчезна нагоре към планината.

„Когато утре дивите витри дойдат, ще намерят само една ледена висулка“ — помисли си Роня.

Долу в бърлогата на опашатите таласъмчета беше утихнало. Цялата гора замлъкна в очакване на нощта, която вече настъпваше. А и Роня нямаше какво друго да чака. Лежеше безмълвно и не се съпротивяваше повече. Нека идва тогаз, мислеше тя, последната студена и мрачна нощ, самотната нощ, която щеше да я довърши. Заваля. Едри парцали сняг се спускаха върху лицето й и се стапяха, смесени със сълзите й. Защото Роня плачеше. Мислеше за Матис и Ловис. Нямаше да ги види никога вече и в Матисовия замък никога вече нямаше да има радост. Бедният Матис, той ще обезумее от мъка! А Роня нямаше да бъде там, за да го утеши, както правеше обикновено, когато той се натъжеше. Не, вече нямаше да има кой да даде утеха, нито пък кой да бъде утешаван!

В този миг някой произнесе името й. Чу го ясно и отчетливо, но й се стори, че трябва да е насън. Тази мисъл я накара да се разплаче. Никога вече никой нямаше да я нарече по име, освен насън. А скоро дори нямаше и да сънува.

Но ето че гласът се чу отново:

— Роня, няма ли вече да се прибираш?

Отвори с нежелание очи и видя Бирк, да, там стоеше Бирк на ските си!

— Намерих твоята ска ей там долу и добре, че стана така, защото инак щеше да си седиш тук…

Той пусна ската в снега до нея.

— Имаш нужда от помощ, нали?

Тогава тя се разплака тъй високо и диво, че я досрамя. Не можа да му отвърне от плач и когато той се наведе, за да я повдигне, тя го прегърна и отчаяно промълви:

— Не ме оставяй! Никога вече не ме оставяй!

Бирк се усмихна в отговор.

— Няма, стига само да се държиш на едно въже разстояние! Пусни ме и недей плака, а аз да видя мога ли да те измъкна!

Той свали ските, легна по корем до дупката и мушна ръка, докъдето можа да стигне. И след дълго ровене голямото чудо стана. Роня успя да си извади крака, тя беше свободна.

Но опашатковците там долу се сърдеха и бебето им се разрева.

— Събуди ни малкуту мумченци и му влези пръст в учичкити, зощо тя прави тъй?

Роня плачеше, просто не можеше да спре. Бирк й подаде ската.

— Недей да плачеш повече — посъветва я той. — Инак няма да имаш сили да се прибереш!

Роня пое дълбоко дъх. Да, трябваше да се сложи край на сълзите! Изправи се на ските си, за да усети дали я държат краката.

— Ще опитам — каза тя. — Нали и ти идваш?

— Идвам — отвърна Бирк.

Роня се засили и полетя надолу по стръмнината, а Бирк я последва. През цялото време, докато тя с мъка си пробиваше път в снежната виелица, той бе зад нея. Неведнъж тя се обръща, за да се увери, че е там. Толкова се боеше, че внезапно ще изчезне и ще я остави сама. Но той я следваше на едно въже разстояние чак докато наближиха Вълчата прегръдка. Там двамата трябваше да се разделят. После Бирк по тайни пътеки щеше да стигне до Бурковата крепост.

Поспряха смълчани под падащия сняг, за да си вземат сбогом. Роня усети, колко й е тежко, искаше й се да го задържи на всяка цена.

— Слушай, Бирк — рече тя. — Бих искала да си ми брат.