Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Постоя замислена, загледана в камарата камъни. И накрая намисли.

Роня вече не се мяркаше често в каменната зала. Всяка сутрин тя се губеше някъде, никой не знаеше къде. Ала нито Матис, нито Ловис се чудеха много. Сигурно и тя рине сняг както всички други, мислеха те, впрочем бяха привикнали да се появява и да изчезва, когато си иска.

Но Роня не ринеше сняг. Тя разчистваше камъни така, че ръцете и гърбът я боляха. И когато вечер, капнала от умора, се просваше в леглото, поне в едно беше уверена. Никога повече нямаше да помести камък, бил той голям или малък. Ала щом настъпеше утрото, тя отново слизаше долу в подземието. Там започваше като бясна да пълни ведро след ведро с камъни. Така ги мразеше всички тия струпани камънаци, че те би трябвало да се стопят и да изчезнат само като ги погледне. Но не се стапяха, стояха си и не помръдваха, а тя трябваше сама да влачи ведро подир ведро и да ги изсипва в най-близката затворническа килия.

Но настъпи ден, когато килията се напълни, а камарата камъни намаля дотолкова, че с известни усилия беше вече възможно да се покатериш и да се прехвърлиш от другата страна. Стига да смееш! Роня си каза, че сега е моментът да поразмисли. Имаше ли смелост да се вмъкне право в Бурковата крепост? И какво щеше да й се случи там? Тя не знаеше, но разбираше, че се е впуснала в опасно приключение. Ала наистина нямаше път, който да й се струва толкова опасен, че да разколебае желанието й да стигне при Бирк. Копнееше да го види. Не можеше да разбере как се стигна дотам! Та нали тя го ненавиждаше, беше го пратила по дяволите — и него, и всички Буркови разбойници! А ето че сега стоеше тук и нищо друго не й се искаше, само най-сетне да премине зад срутените камъни и да се опита да открие Бирк.

В този миг чу нещо. От другата страна някой идеше, чуха се стъпки. Кой друг можеше да е, освен някой Бурков разбойник? Притаи дъх и не смееше да помръдне, стоеше като вкаменена и се ослушваше, искаше й се да се махне оттам, преди оня зад каменните купчини да я е забелязал.

И ето че Бурковият разбойник започна да си подсвирква с уста! Една простичка кратка мелодийка. Която тя познаваше, да, наистина, беше я чувала преди! Подсвиркваше си я Бирк, когато се мъчеше да я освободи от дупката на опашатите таласъмчета. Нима онзи, който се намираше тъй близо до нея, беше Бирк, или всички Буркови войници си свирукаха тъкмо тази мелодия?

Гореше от нетърпение да узнае, но нямаше как да попита, беше опасно. Все пак трябваше някак си да подразбере кой си подсвирква, и тя също засвирука. Същата мелодия — много тихичко. Свирукането от другата страна престана. Един дълъг миг бе ужасно тихо и тя се накани да побегне, ако изведнъж някой Бурков разбойник изпълзеше върху камарата камъни, за да я сграбчи в лапите си.

Тогава чу гласа на Бирк. Тих и нерешителен:

— Роня?

— Бирк! — изкрещя тя, тъй обезумяла от радост, че почти й спря дъхът.

— Бирк, о, Бирк!

Замълча и сетне попита:

— Наистина ли искаш да ми бъдеш брат?

Чу го как се смее зад камъните.

— Сестричето ми — отвърна той. — Приятно ми е да слушам гласа ти, но ми се иска и да те видя. Все още ли си тъй черноока като преди?

— Ела да видиш де! — отвърна Роня.

Не успя да каже друго. Защото в този миг до нея достигна шум, от който гласът й секна и тя замря. Чу как далеч зад нея се отвори тежката врата на подземието, отново се захлопна с трясък и някой заслиза надолу по стълбата. Да, идеше някой! И ако тя не измислеше веднага какво да прави, беше загубена! И Бирк също! Чуваше стъпките, които приближаваха все повече, някой идеше бавно и застрашително по дългия коридор. Слушаше звука от стъпките му и разбираше какво би могло да се случи, но продължаваше да стои там като сковано от ужас зверче, без да помръдва. Дойде на себе си едва в последния момент, когато още миг и вече щеше да бъде късно, и бързо прошепна на Бирк:

— Утре!

После се втурна, за да посрещне оня, дето идеше. Който и да бе той, трябваше да му се попречи да види какво е направила с камарата камъни.

Беше Пер Черепа, който цял грейна, щом я видя.

— Къде ли не те търсих — възкликна той. — Какво правиш тук, в името на всички витри?

Тя го хвана чевръсто подръка и го поведе обратно, преди да бе станало твърде късно.

— Не мога все да разчиствам сняг, нали? — каза тя. Хайде да си ходим, вече ми се иска да се махна оттук.

Искаше я, и още как! Едва сега си даде сметка какво бе направила. Беше открила път за Бурковата крепост! Матис можеше да узнае! Не че беше хитър като стара лисица, но сигурно щеше да разбере, че тук има път, и най-после да му стане ясно как да спипа Бурка. Би могъл и сам да го открие много по-отдавна, мислеше Роня. Но се радваше, че не го е сторил. Колко странно наистина, вече не искаше разбойниците на Бурка да бъдат прогонени от Матисовия замък. Трябваше да останат там заради Бирк. Бирк не биваше да бъде прогонен и ако бе по силите й да попречи, никой нямаше да се вмъкне в Бурковата крепост по открития от нея път. Ето защо сега се налагаше да внимава да не би Пер Черепа, който крачеше редом до нея и имаше много лукав вид, да стигне до някои излишни изводи. Макар че той винаги си изглеждаше така. Като че знаеше всички тайни. Обаче колкото и ужасно хитър да бе той, този път Роня беше още по-хитра. Не откри тайната й. Поне засега.