Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Вярно е, не може непрекъснато да се рине сняг — съгласи се Пер Черепа. — Но да се играе на зарове може ден и нощ. Или ти как мислиш, Роня?

— Да хвърляме зарове можем ден и нощ. И особено сега — допълни Роня и пъргаво го затегли нагоре по стръмното стълбище на подземието.

Тя игра на зарове с Пер Черепа чак докато стана време за Вълчата песен. Но нито за миг Бирк не й излизаше от ума.

„Утре! — беше последната й мисъл, преди да заспи. Утре!“

И ето, утрото настъпи и сега тя щеше да върви при Бирк. Налагаше се да побърза. Щеше да се възползва от краткото време, през което оставаше сама в каменната зала, докато всички други бяха заети с разни сутрешни занимания. Всеки миг можеше да се появи Пер Черепа, а й се искаше да избегне въпросите му.

„Мога да закуся не по-зле и в подземието — помисли тя. — И без друго тук няма да ме оставят да се нахраня на спокойствие.“

Бърже мушна няколко комата хляб в кожената торбичка и си наля козе мляко в дървеното бърдуче. И без да я види някой, изчезна надолу към подземните сводове. Скоро застана пред каменния насип.

— Бирк — извика Роня, разтревожена, че може и да не го намери. Зад камарата камъни не отговори никой. Обзе я такова разочарование, че щеше да се разплаче — ами ако не дойде! Може би е забравил всичко или още по-лошо — може би се е разкаял. Нали тя беше Матисов разбойник и враг на Бурка, в края на краищата може той и да не иска да си има работа с нея.

В този миг някой я дръпна изотзад за косата. Тя извика уплашено. Нима Пер Черепа отново е тръгнал по дирите й и сега ще провали всичко!

Но не беше Пер Черепа, а Бирк. Стоеше там и се смееше, а зъбите му блестяха в мрачината. Друго от него не се виждаше на слабата светлина от роговия фенер.

— Дълго чаках — каза той.

Роня усети, че я облива лека вълна на радост, колко е хубаво — тя имаше брат, който дълго я беше чакал!

— Ами аз! — отвърна тя. — Аз те чакам още откакто се измъкнах от опашатите таласъмчета.

Сетне за известно време не знаеха какво друго да си кажат, просто стояха смълчани и извънредно доволни, че са заедно.

Бирк повдигна лоената си свещ и я приближи до лицето й.

— Черните ти очи са си същите — потвърди той.

— Не си се променила, само си малко по-бледа.

Едва тогава Роня забеляза, че Бирк не е същият, какъвто го помнеше: отслабнал, лицето му беше тъй изпито, а очите големи-големи.

— Какво е станало с теб? — зачуди се тя.

— Нищо — отвърна Бирк. — Само дето не съм ял много напоследък. Въпреки че получавам повече храна от всеки друг в Бурковата крепост.

Изминаха няколко минути, преди Роня да проумее думите му.

— Нима искаш да кажеш, че нямате храна? Че не можете да ядете, колкото си искате?

— Отдавна никой от нас не е бил наистина сит. Храната ни вече е на свършване. И ако пролетта не дойде скоро, отиваме по дяволите. Точно както искаше ти, спомняш ли си? — добави той и отново се засмя.

— Това беше едно време — възрази Роня. — Когато нямах брат. Но сега имам.

Разтвори кожената торбичка и му подаде хляба.

— Яж, ако си гладен — предложи му тя.

Странен звук, подобен на слаб вик, се откъсна от Бирк. Грабна дебелите къшеи хляб, по един във всяка ръка, и започна да яде. Сякаш Роня я нямаше. Беше сам със своя хляб и го излапа до последния залък. Тогава Роня му протегна бърдучето с мляко и той жадно го надигна към устата си и пи, докато вътре не остана и капчица.

След това засрамено погледна Роня.

— Нямаше ли ти да го изядеш?

— У дома има още — успокои го тя. — Аз не гладувам.

И видя пред себе си богатите запаси на Ловис в килера: чудесния хляб, козето сирене и маслото от суроватка, яйцата, качетата с осолена храна, пушените агнешки флейки, които висяха от тавана, купчините брашно, зърно и грах, гърнетата с мед, кошниците, пълни с лешници, и торбичките с треви и листа, събрани и изсушени от Ловис за подправка на пилешката супа, която поднасяше понякога. Ах, тая пилешка супа, като си припомни как й се услаждаше тя след солената и пушена храна, с която се хранеха през зимата, Роня усети как огладнява.

А Бирк, Бирк направо гладуваше и тя искаше да разбере защо. Трябваше да й обясни.

— Виж, сега ние сме бедни разбойници. Преди да дойдем тук, в Матисовия замък, ние също отглеждахме кози и овце. Но сега са ни останали само конете, подслонили сме ги да презимуват при един селянин, далеч отвъд гората на Бурка. И слава богу, защото иначе сигурно щяхме да сме ги изяли. Брашно, ряпа, грах и солена риба имахме що-годе, но и те вече са на свършване. Уф, каква ужасна зима изкарахме!