Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Да, по-добра никога не съм виждал! Колко пъти смяташ да ми спасяваш живота, сестричке моя?

— Толкова пъти, колкото ти моя — отвърна Роня.

— Ние просто не можем един без друг. Вече го разбрах.

— Да, така е — съгласи се Бирк. — А пък Матис и Бурка да си мислят каквото си щат отсега нататък.

Но Матис и Бурка не мислеха нищо, тъй като те и не подозираха за срещите на брата и сестрата под сводовете на подземието.

— Сит ли си вече? — питаше Роня. — Защото сега пристига гребенът за въшки!

Тя вдигаше гребена като оръжие и тръгваше срещу Бирк. Горкичките Буркови разбойници, да си нямат дори един гребен за въшки! Каква беднотия! Но толкова по-добре! Обичаше да усеща меката коса на Бирк под ръцете си и го решеше по-често, отколкото, строго погледнато, се налагаше, за да го изчисти от въшките.

— Вече не остана никаква въшка по мен — казваше Бирк, — така че смятам, че ме вчесваш напразно.

— Хайде да проверим дали е така — отвръщаше Роня и със сила прокарваше гребена през косата му.

Суровата зима започна полека-лека да омеква. Снегът взе да се топи по малко и един ден, когато времето доста се затопли, Ловис изкара разбойниците вън на снега, за да се умият и да свалят най-голямата мръсотия. Те се съпротивляваха и не искаха. Фюсок уверяваше, че такива неща са вредни за здравето. Обаче Ловис държеше на своето. Миризмата на зима трябва да се пропъди, отсече тя, та ако ще с риск всеки един разбойник да загине. Най-безпощадно ги изгони на снега и скоро по всички заснежени хълмове надолу към Вълчата прегръдка се търкаляха с див вой голи-голенички разбойници. Те ругаеха нечовешкото коравосърдечие на Ловис, та пушек се вдигаше, но се натриха със сняг, както им беше заръчала. Не смееха да не я послушат.

Единствен Пер Черепа упорито отказа да се отъркаля в снега.

— Мога да си умра и така — каза той. — И предпочитам да ида в гроба както съм си мръсен.

— Нямам нищо против — разреши му Ловис, — но преди това поне се погрижи за косите и брадите на другите диви овни.

Пер Черепа прие с радост. Биваше го да върти ножицата за вълна, когато стрижеха овцете и агнетата, тъй че наистина можеше да придаде фасон на който и да е див овен.

— Но моите две тънки кичурчета коса не си ги давам. Няма защо да съм толкова суетен, и бездруго нали скоро ще бъда в земята — заключи той и доволно поглади голото си теме.

Тогава Матис го прегърна с огромните си ръчища и го вдигна високо във въздуха.

— Да умреш ли, откажи се от тая работа! Досега не съм живял на земята нито ден без теб, стари глупако, а щом е така, не можеш тъй коварно да легнеш да умреш и да ме изоставиш, нали разбираш!

— Ще видим как ще бъде, момчето ми — отвърна Пер Черепа и изглеждаше твърде доволен.

До вечерта Ловис попарваше мръсните разбойнически дрехи в двора на замъка. А разбойниците измъкваха от дрешника сухи дрехи, за да се облекат, докато техните изсъхнат. Повечето дрехи бяха заграбени и домъкнати навремето от дядото на Матис. Как ли някой, който е бил с всичкия си, е можел да ходи издокаран по такъв начин, чудеше се Фюсок, и като се двоумеше, нахлузи през главата си една червена риза. И все пак на него му провървя. Виж, Кнотас и Малък Клипен нямаха късмет и трябваше да се задоволят с пола и женски корсет, тъй като мъжките дрехи вече бяха свършили, когато отидоха да си вземат. От това настроението им не се повиши особено. Но Матис и Роня здравата се повеселиха.

За да се помири със своите разбойници, вечерта Ловис поднесе пилешка чорба. Те седяха нацупени край дългата маса, чистички-умитички и току-що подстригани — просто да не ги познаеш. Дори миризмата им бе по-друга.

Но щом силното ухание от пилешката чорба на Ловис се разнесе над дългата маса, разбойниците спряха да се цупят. А като свършиха с яденето, веднага запяха и затанцуваха, както те си знаеха, макар и малко по-кротко от друг път. Особено Кнотас и Малък Клипен се въздържаха от по-буйни скокове.

Като радостен вик пролетта се разпростря над горите около Матисовия замък. Снегът се топеше, стичаше се на ручейчета от всички страни на планината и се отправяше към потока. А потокът бучеше и се пенеше в пролетно опиянение и всичките му бързеи и водопади пееха буйна пролетна песен, която не замлъкваше. Роня я чуваше всеки миг, когато беше будна, и дори в сънищата си нощем. Отмина дългата ужасна зима. На Вълчата прегръдка отдавна вече нямаше сняг. Сега там ромолеше ручейче и копитата на конете шляпаха във водата, когато в едно ранно утро Матис и неговите разбойници прекосиха тесния проход. Яхнали конете, те пееха и си свирукаха през целия път — хей, сега най-сетне щеше да започне чудесният разбойнически живот!