Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Същото направиха и двете млади кончета, които си бяха избрали Роня и Бирк. Вече се намираха на удобно разстояние. Мълчаливо си кимнаха, примките им едновременно излетяха и в следния миг се чуваше единствено дивото цвилене на два уловени коня и тропотът от копита на стадото, което препусна и се скри далеч в гората.

Бяха уловили две жребчета, два млади диви жребеца, които ритаха и риеха със задните си крака, дърпаха се, хапеха и като обезумели се мъчеха да се освободят, когато Бирк и Роня поискаха да ги вържат до две дървета.

Накрая успяха, и когато най-сетне спънаха конете, Роня и Бирк ловко отскочиха на безопасно разстояние от хвърчащите копита. Изправиха се задъхани и гледаха как конете ритат и се опъват, докато от тях се стичаше пяна.

— Уж щяхме да яздим — обади се Роня. — Ама тия май няма да се оставят лесно.

Бирк също разбираше това.

— Трябва най-напред да ги накараме да проумеят, че не им кроим никакво зло.

— Вече опитах — отвърна Роня — с парче хляб. И ако не бях си дръпнала ръката бързо-бързо, щях да се прибера у дома при Матис с два отхапани пръста, закачени на колана. Това нямаше да го развесели кой знае колко.

Бирк побледня.

— Да не искаш да кажеш, че този щурак ти се е нахвърлил, когато си му подавала хляб? И наистина идеше да те ухапе?

— Питай го него — навъсено отвърна Роня.

Тя загледа унило буйния жребец, който не спираше да се дърпа и да щръклее лудешки.

— Хубаво име — Щурак — каза Роня. — Така ще го нарека.

Бирк се засмя.

— Тогава в замяна трябва да дадеш име на моя.

— Да, той не е по-малко луд и той — каза Роня.

— Можеш да го наречеш Дивчо.

— Чувате ли, диви коне? — извика Бирк. Вече си имате имена. Ще се казвате Щурак и Дивчо и сега сте наши, и да искате, и да не искате.

Щурак и Дивчо очевидно не искаха. Дърпаха и хапеха кожените ремъци, пот се стичаше от тях, въпреки това те продължаваха да ритат и да мятат къчове, а дивото им цвилене стресна животни и птици нашир и надлъж.

Но денят преваляше, свечери се и те малко по малко се изтощиха. Най-накрая застанаха кротки, с отпуснати глави, всеки до своето дърво, само от време на време изцвилваха смирено и тъжно.

— Може да са жадни — предположи Бирк. — Хайде да ги напоим.

Отвързаха кончетата си — вече тъй кротички, и ги поведоха до езерцето, смъкнаха им кожените ремъци и ги оставиха да пият. Щурак и Дивчо дълго пиха. Сетне застанаха послушни, утолили жаждата си, и загледаха в очакване Бирк и Роня.

— Укротихме ги най-после — заключи доволно Бирк.

Роня потупа коня си, погледна го дълбоко в очите и му обясни:

— Казала ли съм, че ще яздя, значи ще яздя, ясно ли ти е?

И като сграбчи здравата гривата на Щурак, се метна на гърба му.

— Давай, Щурак! — заповяда тя. След което полетя и като описа широка дъга, цопна надолу с главата в езерцето. Показа се над водата тъкмо навреме, за да види как Щурак и Дивчо се скриват между дърветата, препускайки с все сила в галоп.

Бирк й протегна ръка и тихомълком я измъкна нагоре, без да я поглежда. Също тъй мълчаливо се измъкна и Роня от езерцето. Отърси се и от нея се разхвърчаха пръски вода. И като се изкикоти с цяло гърло, отсече:

— Ясно е, че днес няма да яздя повече!

Тогава и Бирк избухна в смях:

— Нито пък аз!

Настъпи вечер. Слънцето се скри, спусна се здрач, здрачът на пролетната вечер — една странна дрезгавина, която никога не се превръща в пълен мрак. Гората утихна. Черният кос и кукувицата не се чуваха вече. Всички лисичета се гушеха в дупките си, малките катерички и зайчета се прибираха в хралупи и убежища, усойницата пропълзя под камъка си. Не се чуваше друго освен скръбния крясък на бухала някъде надалеч, а скоро и той замлъкна.

Спеше сякаш цялата гора. А всъщност бавно се пробуждаше за своя нощен живот. Размърдаха се всички нощни твари, които я обитаваха. Нещо шумолеше и крадешком се промъкваше в горския мъх. Опашати таласъмчета потракваха със зъби между дърветата, космати среднощни тролове шаваха зад камъните, сиви джуджета на купчини, на купчини се измъкваха от скривалищата си и съскаха, за да уплашат всичко живо по пътя си. Откъм планината долетяха дивите витри — най-жестоките и най-бесните от всички нощни същества в гората. Съвсем черни, те се открояваха върху светлото пролетно небе. Роня ги видя и това не й хареса.

— Тук са се разшетали повече страхотии, отколкото е нужно! И ми се иска вече да се прибера, каквато съм мокра и насинена.

— Мокра си и насинена — отвърна Бирк, — но пък си била цял един ден в пролетта.