Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Но накрая се обади и Ловис:

— Детето е по-умно от теб, Матис! Така ще се стигне само до нови кръвопролития и беди, какъв смисъл има?

Матис се вбеси, като видя, че и двете с Роня му се противопоставят.

— Какъв е смисълът ли? — кресна той. — Какъв бил смисълът! Да прогоним най-сетне Бурка от Матисовия замък, не разбирате ли, глупачки такива!

— А защо това непременно трябва да стане с кървави стрели, та да загинете всички, преди да сте се спогодили? — попита Роня. — Няма ли друг начин?

Матис кисело я изгледа. Да се дърли с Ловис по тоя въпрос, все още някак се ядваше, но как да понесе, че и Роня не взема неговата страна.

— Хайде ти открий друг начин, щом толкова знаеш! Хайде изкарай Бурка от Матисовия замък де! Нека си стои после спокойно в гората като лисиче лайно, и той, и всичките му крадливи псета. Нищичко няма да им сторя.

Млъкна и като поразмисли малко, промърмори:

— Макар че не успея ли да видя сметката поне на Бурка, да не се наричам повече разбойник!

Всеки ден Роня се срещаше с Бирк в гората. Това беше нейната утеха. Ала сега вече не можеха съвсем безгрижно да си живеят в пролетта нито тя, нито пък Бирк.

— Дори пролетта ни развалиха — въздъхна Бирк.

— Тия двама стари вироглави главатари, които нямат капка мозък в главите си.

Колко е тъжно, мислеше си Роня, че Матис е станал стар разбойнически главатар без капка мозък! Нейният Матис, нейният бор в гората, нейната опора. Защо тя имаше чувството, че вече Бирк е този, на когото може да се облегне, когато й е трудно?

— Ако те нямаше теб, братко мой — промълви тя, — тогава не знам…

Бяха приседнали край горското езерце, великолепието на пролетта ги обграждаше отвсякъде, но те едва го забелязваха.

Роня размишляваше.

— Макар че, ако ти не ми беше брат, май че нямаше да ме е грижа, дето Матис иска да затрие Бурка.

Тя погледна Бирк и се разсмя.

— Излиза, че ти си виновникът за всичките ми тревоги!

— Не ми се иска да имаш тревоги — въздъхна Бирк, — но и на мен ми е трудно.

Дълго седяха там, беше им тъжно, ала намираха утеха в това, че са заедно. И все пак не им бе леко.

— Колко ужасно е да не знаеш кой е жив и кой убит чак до вечерта! — продума Роня.

— Макар все още никой да не е убит — отвърна Бирк. — Но това е само защото в горите отново са плъпнали стражниците на управника. На Матис и Бурка чисто и просто не им остава време да се претрепят. Прекалено са заети да се пазят от стражниците.

— Да, вярно, и добре, че е така съгласи се Роня.

Бирк се засмя.

— Кой би помислил, че и от стражниците на управника ще има някаква полза!

— Все пак е ужасно! — заключи Роня. — И за нас двамата цял живот ще бъде така.

Тръгнаха си и видяха дивите коне да пасат. Щурак и Дивчо също бяха сред стадото. Бирк им подсвирна. И двамата надигнаха глави някак озадачено.

— Чудовища сте вие! — каза Бирк. — Нищо, че сега се разхождате там и изглеждате толкова кротки.

Роня искаше да се прибира. Заради тия двама стари вироглави разбойнически главатари не можеше спокойно да остане в гората по-дълго.

И днес, както всеки друг ден, двамата с Бирк се разделиха далеч преди Вълчата прегръдка и далеч от всички разбойнически пътеки. Знаеха откъде обикновено се появява яздешком Матис и по кои пътеки броди Бурка. Въпреки това винаги се опасяваха някой да не ги види заедно.

Роня остави Бирк да тръгне преди нея.

— Утре ще те видя — сбогува се той. После затича.

Роня се позабави малко, за да се порадва на новите лисичета. Те скачаха и играеха — беше истинско удоволствие да ги гледаш, но Роня не изпита никаква радост и мрачно се питаше дали някога ще се върне предишното време. Може би никога вече нямаше да се радва както преди в своята гора.

Отправи се към къщи и стигна до Вълчата прегръдка. На стража стояха Йоан и Малък Клипен, които изглеждаха по-весели от друг път.

— Бързай у дома, да видиш какво стана — каза Йоан.

Роня бе обзета от любопитство.

— Като ви гледам, май че е нещо весело.

— Да, бъди сигурна — отвърна Малък Клипен, като се изкикоти. — Сама ще видиш.

Роня се затича. Наистина се нуждаеше от нещо весело.

Скоро се намери пред затворените врати на каменната зала и чу Матис да се смее вътре. Силен кънтящ смях, който я сгря и премахна цялото й безпокойство. Поиска да узнае на какво се смее така.

Тя влетя припряно в каменната зала. Още щом я съгледа, Матис се втурна и я грабна в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и се завъртя с нея като пощурял.