Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Матис кимна.

— Казах, когато искаш.

Сякаш това не го засягаше вече. Но с подигравателна усмивка Бурка добави:

— И веднага ще си получиш своето дете. Сделката си е сделка, в тия работи те бива, негоднико!

— Нямам дете аз — отрони Матис.

Радостната гримаса на лицето на Бурка се стопи.

— Какво искаш да кажеш? Някаква нова дяволщина ли си намислил?

— Ела да си вземеш сина — каза Матис. — Но на мен да ми върнеш детето не можеш, защото аз нямам дете.

— Но аз имам! — кресна Ловис с такъв глас, че враните хвръкнаха от крепостната стена. — И това дете ще ми бъде върнато, разбра ли, Бурка! Сега! — Сетне впи поглед в Матис. — Макар бащата на детето да се е смахнал донемайкъде!

Матис се обърна и си тръгна с тежки стъпки.

Матис никакъв не се появи в каменната зала в близките дни, а го нямаше и на срещата при Вълчата прегръдка, когато щяха да бъдат разменени децата. Ловис отиде да прибере дъщеря си, придружена от Фюсок и Йоен, които водеха със себе си Бирк. Ундис и Бурка с разбойниците си вече чакаха пред Вълчата прегръдка и Ундис, озлобена и тържествуваща, избухна още щом видя Ловис.

— Срам го е да се покаже, тоя похитител на деца Матис! За всекиго е ясно!

Ловис премълча. Притегли Роня към себе си — искаше й се да си тръгнат без много-много разговори. Дълго бе мислила защо нейната дъщеря се предаде доброволно в ръцете на Бурка, но едва сега на срещата започна да се досеща нещо. Роня и Бирк се гледаха един друг, сякаш бяха съвсем сами на Вълчата прегръдка и в целия свят. Да, на всеки би станало ясно, че нещо ги свързва.

Ундис веднага го забеляза, а това не й хареса. Тя дръпна ядно Бирк:

— Какво общо имаш с нея?

— Тя е моя сестра — отвърна Бирк. — Тя ми спаси живота.

Роня се облегна на Ловис и заплака.

— Бирк също ми спаси живота — промълви тя.

Но Бурка цял почервеня от злоба.

— Тъй значи, моят син зад гърба ми се сприятелява с потомката на смъртния ми враг?

— Тя е моя сестра — повтори Бирк и погледна Роня.

— Сестра — изсмя се Ундис, — как не, знае се как ще свърши тая работа след някоя и друга година!

Дръпна Бирк за ръката и го затегли да си вървят.

— Не ме пипай! — извика Бирк. — Сам ще вървя и няма да търпя ръцете ти да ме докосват.

Обърна се и тръгна. А Роня нададе жален вик:

— Бирк!

Но той не спря и се скри от погледа й.

Когато Ловис остана сама с Роня, й се искаше да я попита едно-друго, но Роня не й даде.

— Не искам да ми говориш — предупреди я тя.

Ловис я остави на мира и те мълчаливо се отправиха към къщи.

В каменната зала Пер Черепа посрещна Роня като че се беше избавила от смъртна опасност.

— Колко е хубаво, че оцеля! — каза й той. — Бедното ми дете, как се тревожех за теб!

Но Роня отиде и си легна, без да отрони дума, и дръпна завеските на леглото след себе си.

— Само беди се сипят над Матисовия замък — въздъхна Пер Черепа и мрачно поклати глава. Сетне пошушна на Ловис:

— Матис е в спалнята ми. Лежи, забил поглед пред себе си, и не продумва думичка. Не иска да стане, нито да яде, какво ще правим с него?

— Навярно ще дойде, щом огладнее достатъчно — предположи Ловис.

Но на четвъртия ден, обезпокоена, тя отиде в стаята на Пер Черепа да го покани:

— Ела да се нахраниш, Матис! Не се сърди! Всички са насядали около масата и те очакват.

Накрая Матис дойде, мрачен и толкова отслабнал, че човек едва можеше да го познае. Без да продума, той седна на масата и започна да яде. Всичките му разбойници също мълчаха. Такава тишина в каменната зала не бе имало никога. Роня седеше на мястото си, но Матис не я забелязваше. Тя също избягваше да го поглежда. Само веднъж крадешком го стрелна с крайчеца на окото си и видя един Матис, съвсем различен от оня баща, който тя познаваше. Да, всичко беше различно, всичко тъй ужасно! Прииска й се да скочи и да изчезне, да я няма там, където е Матис, да се скрие и да бъде сама. Обаче, раздвоена, остана на мястото си, без да знае какво да прави с цялата си мъка.

— Нахранихте ли се вече, веселяци? — горчиво запита Ловис, когато обядът свърши. Трудно й беше да издържи толкова дълго мълчание.

Разбойниците се надигнаха мърморейки и изчезнаха бързо-бързо към конете си, които вече четвърти ден мързелуваха в яслите. След като главатарят само лежеше при Пер Черепа с вперен в стената поглед, ясно е, че не можеха да излязат на грабеж. Наистина много жалко, мислеха си те, тъй като тъкмо по това време на годината през гората преминават повече пътници откогато и да било.