Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Можеш ли да накараш жена си да млъкне, Бурка? — извика той. — Добре ще е да чуеш какво имам да ти кажа.

Роня беше застанала точно зад него, за да не я вижда. Самата тя чуваше и виждаше повече, отколкото можеше да понесе. До Матис стоеше Бирк. Ръцете и краката му вече не бяха вързани, но на шията му беше нахлузено въже, чийто край Матис държеше в ръка, като че водеше куче.

— Жесток човек си ти, Матис! — рече Бурка. — И зъл! Това, дето искаш да ме изгониш оттук, го разбирам. Но да посегнеш на детето ми, за да си постигнеш целта, е грехота!

— Не съм те молил да ми казваш какво мислиш за мен — тросна се Матис. — Искам да знам кога възнамеряваш да се махаш оттук.

Бурка бе тъй съкрушен, че от устата му не можеше да излезе ни дума. Дълго мълча и накрая рече:

— Най-напред трябва да намеря безопасно място, където да се заселим. А това може да се окаже трудно. Обаче, върнеш ли ми сина, давам ти дума, че още преди лятото да е минало, няма да ни има тук.

— Добре — рече Матис. — Ти пък имаш думата ми да си получиш сина, още преди лятото да е минало.

— Исках да кажа, да го получа сега — възрази Бурка.

— А аз исках да кажа, че няма да го получиш — отвърна Матис. — Но в Матисовия замък ние имаме затворнически килии. Няма да остане без покрив над главата си, нека това да ти бъде утеха, ако лятото се случи дъждовно.

Роня простена тихо, както си стоеше. Колко жестоко беше го измислил нейният баща, Бурка трябваше да си иде веднага „още преди да е пуснал първата си сутрешна пръдня“ — нали така се беше заканил Матис. Иначе Бирк щеше да бъде хвърлен в някоя затворническа килия чак до края на лятото. Но Роня знаеше, че той няма да преживее там толкова дълго. Щеше да умре, а тя щеше да остане без брат.

Както и без баща, когото да обича. Колко й тежеше това! Искаше й се да накаже Матис за болката, която и причиняваше, затуй че не можеше да бъде повече негова дъщеря, о, как й се искаше да го накара да страда тъй, както самата тя страдаше, как жадуваше да провали всичките му планове и да осуети замисъла му!

Отведнъж разбра как. Досети се какво да направи. Та нали веднъж преди много време го беше правила — и тогава обзета от гняв, но не толкова извън себе си както сега. Почти като насън тя се засили и прелетя над Дяволското гърло. Матис я съгледа над пропастта и от гърдите му се изтръгна стон. Стон, какъвто надава смъртно ранен див звяр. Кръвта в жилите на неговите разбойници се вледени, защото такъв ужасен вопъл никога не бяха чували. И те видяха Роня, своята Роня, отвъд — от другата страна на пропастта — при враговете. Едва ли по-страшно нещо би могло да се случи, нито пък по-неразбираемо.

Станалото беше неразбираемо и за Бурковите разбойници. Зяпаха Роня, като че някоя дива витра неочаквано беше кацнала сред тях.

Бурка бе не по-малко объркан, но бързо се окопити. Беше се случило нещо, което променяше всичко, поне това му бе ясно. Матисовата дъщеря като същинска дива витра се появи и го измъкна от бедата. Не проумяваше защо тя направи нещо тъй безразсъдно, но побърза да надене едно въже на шията й, като се смееше тихичко.

После се провикна към Матис:

— И отсам в подземието имаме затворнически килии. И на дъщеря ти няма да й липсва покрив над главата, ако лятото се случи дъждовно. Ей ти, Матис, утешавай се с това!

Ала Матис бе глух за всякаква утеха. Като тежко ранена мечка той стоеше и поклащаше тромавото си тяло, сякаш се мъчеше да притъпи някакво нетърпимо страдание. Роня заплака, когато го погледна. Беше пуснал въжето, с което държеше Бирк, но Бирк продължи да стои, блед и посърнал. Отправил поглед над Дяволското гърло, той гледаше как Роня плаче.

Ундис се приближи до нея и я бутна.

— Плачи! И аз щях да плача, ако такъв звяр ми беше баща!

Но Бурка изруга Ундис и я прати да върви по дяволите. Заповяда й да не се бърка в тая работа.

Роня сама беше нарекла Матис звяр, но сега й се искаше да го утеши заради постъпката си, извършена напук, която го наскърби така дълбоко.

Ловис също искаше да му помогне, както всеки път, когато той изпаднеше в беда. Сега тя застана редом с него, но Матис дори не забеляза. Нищо не виждаше. В този миг бе съвсем сам в света.

Бурка се провикна:

— Хей ти, Матис! Ще ми върнеш ли сина, или не?

Но Матис само се полюляваше, без да отговори.

Тогава Бурка изрева:

— Ще ми върнеш ли сина, или не?

Най-сетне Матис се разбуди от унеса си.

— Ще ти го върна, разбира се — отвърна равнодушно той. — Когато искаш.

— Искам сега — натърти Бурка. — Не накрая на лятото, а сега!