Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

— Баща ми ли? — замислено отрони Роня. — Нима аз имам баща? — Тя им протегна ръка за сбогом.

— Поздравете всички! Не забравяйте Пер Черепа! И си спомняйте понякога за мен, когато танцувате и пеете вашите песни.

Това беше повече, отколкото Чеги и Чурм можеха да понесат. От очите им бликнаха сълзи, а и Роня малко си поплака.

— Струва ми се, че вече е свършено с танците в Матисовия замък — мрачно заключи Чеги.

Роня вдигна вързопа си и го преметна през рамо.

— Кажете на Ловис да не тъгува и да не се тревожи прекалено. Ако иска да ме потърси, ще бъда в гората.

— А на Матис какво да кажем? — попита Чурм.

— Нищо — въздъхна Роня.

После тръгна. Чеги и Чурм мълчаливо стояха и гледаха след нея, докато извивката на пътеката я скри от погледа им.

Беше вече нощ и луната се извисяваше високо в небето. Роня се спря при горското езерце, за да отдъхне, седна на един камък и усети съвършената тишина, която цареше в нейната гора. Заслуша се, но не долови нищо друго освен тишина. В пролетната нощ гората изглеждаше тайнствена, изпълнена с вълшебства, със странни, древни и чудни неща. Навярно там се спотайваше и нещо страшно, но Роня не се боеше.

Стига дивите витри да стоят по-далеч, то тук съм си тъй сигурна, както в Матисовия замък, мислеше тя. Гората винаги е била мой дом, а още повече сега, когато нямам друг.

Горското езерце се чернееше сред елите, а върху тъмната вода сребрееше тънък лунен лъч. Беше красиво и Роня се зарадва, когато го видя. Колко е странно наистина да си радостен и тъжен едновременно! Тъгуваше за Матис и Ловис, но цялото това вълшебство около нея, красотата и тишината на пролетната нощ я изпълваха с щастие.

Занапред тя щеше да живее тук, в гората. Заедно с Бирк. Спомни си, че той я очаква в Мечата пещера. Защо още седи и размишлява?

Стана и взе вързопа. Мястото, където отиваше, беше далеч и никаква пътека не водеше дотам. Но Роня можеше да се оправи и без пътека — като животните. И като всички горски същества — опашати таласъмчета, среднощни тролове и сиви джуджета.

И така, тя вървеше спокойно през огряната от лунна светлина гора, между борове и ели, по мъх и боровинкови храсти, покрай блата, около които се носеше мирис на тамарикс, и покрай бездънни черни мочури, провираше се през покрити с мъх повалени дървета, прегазваше бълбукащи ручейчета, напредваше през гората към Мечата пещера, без да се заблуди.

Видя среднощни тролове да танцуват под лунната светлина, покачени върху голям каменен блок. Пер Черепа й беше разказвал, че го правят само в нощи, когато има луна. Поспря за малко и ги погледа, без да я забележат. Странен бе техният танц. Съвсем бавно и тромаво те се поклащаха насам-натам, като ръмжаха много особено. „Това е тяхната пролетна песен“, беше й казал Пер Черепа. Той се бе опитал да поръмжи на Роня по троловски. Но онова, което се получи тогава, не приличаше много на песента, която Роня сега чуваше — тя звучеше тъй старовремски и печално.

Щом си спомни за Пер Черепа, тя си спомни и за Матис, и за Ловис, и й стана мъчно.

Обаче забрави за тях, когато най-сетне пристигна и видя огъня, да, Бирк беше наклал огън на площадката пред пещерата, за да не мръзнат в студената пролетна нощ. Огънят пламтеше, тя зърна светлината му още отдалеч и си спомни думите на Матис:

— Където има дом, има и огън!

А там, където има огън, може да се създаде дом, помисли Роня. Мечата пещера щеше да се превърне в дом!

И сега Бирк седеше край огъня в тишината и хапваше печено месце. Той бодна с пръчка една мръвка и я подаде на Роня.

— Дълго те чаках — рече той. — А сега яж! Преди да запееш Вълчата песен!

Роня опита да изпее Вълчата песен на Бирк веднага щом си легнаха в постелите от елхови клонки. Но като си припомни как Ловис беше им я пяла — на нея и на Матис, когато всичко все още беше постарому в Матисовия замък, — в гърдите й прималя от копнеж и тя не можа да продължи.

А Бирк вече заспиваше. Целия ден, докато я чакаше, бе работил здравата, за да разчисти пещерата след последната мечка, прекарала там зимния си сън. Накрая домъкна от гората сухи дърва за подпалки и елхови клонки за постелите. Беше се уморил много и скоро заспа.

Роня не спеше. В пещерата беше тъмно и студено, но тя не мръзнеше. Върху елховите клонки бе постлала една козя кожа, която получи от Бирк, а от леглото в къщи носеше покривалото си от катерича кожа. То бе чудесна завивка — мека и топла. Студът не й пречеше да заспи. И въпреки това сънят не идваше.