Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Дълго лежа будна и почувства, че не се радва толкова, колкото би искала. Но през входа на пещерата видя студеното светло пролетно небе, чу как потокът шуми дълбоко долу в коритото си и й стана по-леко.

Небето е същото като над Матисовия замък, помисли тя. И тук шуми същият поток, който чувах у дома.

И тогава заспа.

Двамата се събудиха едновременно, щом слънцето се показа над хълмовете отвъд потока. Огненочервено, то изплува от утринните мъгли и грейна като пожар над близките и далечни гори.

— Умирам от студ — рече Бирк. — На разсъмване е най-студено, сетне полека-лека ще се стопли. Все пак не е ли утеха да го знаеш?

— Един огън би бил по-добра утеха — отвърна Роня. Тя също зъзнеше. Бирк разпали жарта, която тлееше под пепелта. Седнаха до огъня, за да изядат хляба и да изпият остатъка от козето мляко в бърдучето на Роня. След като пресушиха и последната капка, Роня рече:

— Отсега нататък ще пием само изворна водица и нищо друго.

— Няма да надебелеем от нея — добави Бирк, — но пък няма и да умрем от жажда.

Спогледаха се и се разсмяха. Разбираха, че животът им в Мечата пещера няма да бъде лек, но това не ги обезкуражаваше. Роня дори не помнеше, че през нощта е била тъжна. Сега бяха се стоплили и заситили глада си и във ведрото утро се чувстваха свободни като птички. Като че едва сега го проумяха. Всичко онова, което в последно време беше толкова трудно и тежко, вече бе минало, щяха да го забравят и не искаха да си го спомнят никога вече.

— Роня — рече Бирк, — разбираш ли, ние сме тъй свободни, че би трябвало да се смеем с цяло гърло от радост!

— Да, това е нашето царство — отвърна Роня.

— Никой не може да ни го отнеме, нито пък да ни прогони оттук.

Останаха край огъня, докато слънцето се изкачваше в небето, долу под тях шумеше потокът, а гората наоколо се пробуждаше. Утринният вятър леко полюляваше короните на дърветата, кукувици кукаха, един кълвач чукаше върху боров дънер някъде наблизо, а от другата страна на потока към изворчето се приближи семейство елени. Двамата седяха там и имаха чувството, че всичко е в тяхна власт — и потокът, и гората, и всичко живо, което се намираше в нея.

— Запуши си ушите, защото сега ще се разнесе моят пролетен вик — предупреди го Роня.

И тя така извика, че викът й отекна далеч към скалите.

— Само едно нещо ми се иска — рече Бирк. — Да успея да си взема арбалета, преди да си докарала дивите витри с твоите крясъци.

— Да го вземеш ли… откъде? — попита Роня. — От Бурковия замък?

— Не, от тамошната гора — обясни Бирк. — Не можех да взема всичко наведнъж. Затова си направих скривалище в корубата на едно дърво и там държа някои неща, които ще донеса.

— Матис не искаше все още да ми дава арбалет — каза Роня. — Но мога да си издялкам лък, ако ми дадеш ножа си.

— Да, само внимавай да не го загубиш. Не забравяй, че това е най-скъпото, което имаме. Без нож в гората няма да се оправим.

— Има и други неща, без които няма да можем да се оправим — отвърна Роня. — Мислил ли си например за ведра, с които да си носим вода?

Бирк се засмя.

— Мислил съм, разбира се. Но с мислене вода не се носи.

— И затова е добре, дето знам откъде да набавя едно ведро — каза Роня.

— Откъде?

— От целебния извор на Ловис. В гората под Вълчата прегръдка. Вчера тя прати Стуркас да иде там за лековита вода, Пер Черепа я пие заради стомаха си. Но две диви витри погнали Стуркас и той се прибра без ведро. Ще трябва да го донесе днес, Ловис ще се погрижи за това, вярвай ми! Обаче ако побързам, може би ще успея преди нея.

И двамата се разбързаха. С леки стъпки пробягаха дългия път през гората и взеха каквото им трябваше. Мина доста време, преди да се върнат при пещерата. Роня с ведро, Бирк със своя арбалет и други неща от скривалището в дървото. Той нареди всичко на площадката пред пещерата, за да покаже на Роня какво имат. Брадва, точило, едно котле, риболовни принадлежности, примки за ловене на горски птици, стрели за арбалета и късо копие, все необходими неща за оня, който ще живее в гората.

— Да, виждам, че знаеш какво ни трябва на нас — горските жители — рече Роня, — за да можем да си набавяме храна и да се браним от дивите витри и хищните животни.

— Наистина знам — съгласи се Бирк. — Разбира се, ние ще…

Не успя да продължи, защото Роня го стисна за ръката и прошепна уплашено:

— Тихо! В пещерата има някой.

Притаиха дъх и се вслушаха, да, в тяхната пещера имаше някой, някой, който беше ги издебнал и се бе вмъкнал вътре, докато ги е нямало. Бирк грабна копието си и те застинаха в очакване. Чуваха как някой шава там вътре и беше неприятно да не знаеш кой е. Впрочем, изглежда, че бяха няколко. Може би пещерата беше пълна с диви витри, които дебнеха и всеки миг щяха да изскочат и да забият ноктите си в тях.