Астрид Линдгрен - Роня, дъщерята на разбойника

Ловис даде на дъщеря си да пие отвари от лековити треви, които отнемат огъня, и след три дни Роня оздравя. За почуда и радост на Матис. Роня си беше същата, само малко по-замислена отпреди. През трите прекарани в леглото дни тя успя доста неща да премисли. Какво щеше да стане сега? С Бирк? Ето че имаше брат, но кога ли щяха да бъдат двамата заедно? Трябваше да се срещат тайно. Как да разкаже на Матис, че се е сприятелила с един Бурков разбойник! За него това щеше да бъде като удар с чук по главата, даже още по-лошо, и той щеше да бъде по-съкрушен и по-бесен, откогато и да било. Роня въздъхна, защо нейният баща трябваше да бъде тъй необуздан във всичко? Беше див и буен колкото цяла разбойническа банда — все едно дали се радва, дали се сърди, или тъгува.

Роня нямаше навик да лъже баща си. Само премълчаваше онова, което знаеше, че ще го натъжи или ядоса. Или да го натъжи и ядоса едновременно, както щеше да стане, ако му разкажеше за Бирк. Но какво да се прави, след като вече имаше брат, искаше да бъде с него дори ако трябваше да се крие.

Макар че къде ли щеше да се скрие с този дълбок сняг навън? В гората не можеше да отиде, тъй като Вълчата прегръдка бе засипана. Впрочем тая зимна гора малко я плашеше. Беше й се наситила за известно време.

Снежните виелици все тъй фучаха около Матисовия замък. Все по-свирепо и по-страшно, докато накрая Роня разбра колко зле стоят нещата — тя нямаше да види Бирк по-рано от пролетта. Той беше тъй далеч от нея, като че живееха на хиляда мили разстояние един от друг.

И виновник за това беше снегът. Роня се ожесточаваше все повече и повече срещу снега с всеки изминат ден, а и разбойниците го ненавиждаха от цялата си душа. Всяка сутрин те се караха чий ред е да рине. Двама-трима трябваше да разчистват пътеката до извора, откъдето носеха вода. Той се намираше на половината път до Вълчата прегръдка и не беше лесна работа да си проправиш път през фучащата снежна фъртуна, а сетне да дотътриш обратно пълни тежките ведра, тъй че да има и за хора, и за добитък.

— Лениви сте като биволи — гълчеше ги Ловис. — Освен когато се биете или разбойничите, тогава здравата работите.

И ленивите разбойници мечтаеха за пролетта, когато разбойническият живот отново щеше да започне. През дългото си очакване те се развличаха, като разчистваха все повече и повече сняг, дялкаха ски и преглеждаха оръжието си, грижеха се за конете, играеха на зарове, танцуваха разбойнически танци и пееха разбойнически песни пред огнището, както винаги.

Роня играеше с тях на зарове, пееше и танцуваше, но и тя копнееше не по-малко от разбойниците за пролетта и за своята пролетна гора. Тогава най-сетне щеше отново да види Бирк, да поговори с него и да разбере дали наистина иска да й бъде брат, както и беше обещал тогава в снежната виелица. Но да се чака беше трудно, а Роня много мразеше да стои затворена. Това я угнетяваше и времето минаваше бавно. Ето защо един ден слезе в подземието сред избените сводове, където не беше ходила толкова отдавна. Не обичаше старите затворнически килии. Там долу имаше цял ред такива дупки, вдълбани право в скалата. Наистина, Пер Черепа твърдеше, че никой не е седял затворен в тях от ония древни времена, когато над Матисовия замък са властвали феодали и васали, много преди той да стане разбойническо убежище. Въпреки това обаче, когато се озова под сводовете на студеното, с дъх на мухъл подземие, Роня почувства, че нещо от стоновете и въздишките на ония тъй отдавна умрели затворници се таеше в каменните стени, и й стана страшно. Освети с роговия фенер мрачните дупки, където злочестите нещастници бяха седели, без надеждата някога пак да зърнат слънцето. За миг тя постоя неподвижно, покрусена от жестокостите, на които е бил свидетел Матисовият замък. Сетне, потръпвайки, се загърна по-плътно с кожуха си от вълча кожа и продължи нататък през подземния проход, който обикаляше затворническите килии и минаваше под целия замък. Тук беше вървяла с Пер Черепа. Тъкмо той показа на Роня какво бе сторила мълнията в нощта, в която се бе родила тя. Не само беше разтворила едно Дяволско гърло. Беше разрушила и скалата под него и затова подземният проход беше срутен по средата и засипан с каменни отломки.

„Дотук, тук трябва да спреш“ — каза си Роня точно както беше казал Пер Черепа, когато се бяха разхождали двамата с него.

След това обаче размисли. Та нали знаеше, че от другата страна на срутването проходът продължава, Пер Черепа й беше казал. Винаги се дразнеше, че не може да стигне по-нататък, а сега повече отвсякога. И кой знае, може би тъкмо сега там някъде зад каменните отломки се намираше Бирк?