Георги Райчев - Имало едно мече…

Горкото момче се разтрепера от страх. Какво да прави? Как да помогне на баща си? Брадвата при падането беше се забила в калната пръст, обърната с острото нагоре и точно под баща му. Ако той се откъснеше, щеше да падне право върху острата брадва.

— Бочо, Бочо, отмахни брадвата настрана! — завика баща му отгоре.

Детето се спусна и я измъкна.

— Бочо! — извика пак татко му. — Я опитай дали можеш довлече тук едно от отсечените дървета. Виж, което има по-дълъг и по-як чатал на върха.

Бочо се затича и улови едното дърво. Но то беше много тежко; не можеше да го вдигне цяло. Тогава той го привърза с ремъка си, подложи рамо и го повлече. Със сетни сили го домъкна до дървото, на което висеше баща му, и с още по-голяма мъка се залови да го изправя нагоре по него. Половин час се труди детето. Потъна в пот, рамото му се израни от грапавото дърво. Но най-сетне го изправи дотолкова, че баща му можа да стъпи на него, улови се за клона, после за стъблото и се спусна надолу. Там той легна по гръб, докато отпочине. След това стана и прегърна Боча.

— Мило дете — каза му той, като го милваше по лицето с коравата си ръка. — Знаеш ли, че ти ми спаси живота? Тук щях да загина, ако не беше ти да ми помогнеш!

Вечерта разказа всичко на майка му. Тя слушаше и плачеше от радост.

— А пък ти не го искаше, Найдене — рече тя на мъжа си. — Видиш ли го, той не е вече дете, а цял мъж, щом е можал да спаси тебе от смърт, а всички нас от зла беда…

Малкият Митко се връщаше от нивата. Щом излезе на полето, той видя, че насред пътя стои разпрегната кола, натоварена с дърва от гората. Около колата обикаляше човек. Позна го — съседа им чичо Милан. Предното колело на колата беше съвсем разтрошено.

— Митко — помоли го човекът, — бързай, чичовото, в село и кажи на наш Иван да извади предното колело от старата кола и да го докара, да сменим счупеното.

Митко припна към село. Но у чичови Миланови нямаше никой. Стринка Миланица и Иван бяха отишли на лозето. Какво да направи сега? Трябваше да се помогне на човека. Под навеса стоеше старата кола. Митко опита колелото и се залови на работа. Желязната клечка беше ръждясала и не помръдваше в оста. Той взе камък, чука я, дърпа я със слабите си ръце и най-после я извади. Извади и колелото. Оставаше още да опита ще може ли да го подкара, както беше виждал от възрастните. Изправи го и го тласна напред. Колелото се търкулна по двора. Митко го настигна и отново го блъсна. То мина право напред, чукна се в портата и спря.

Тогава момчето отвори портата и подкара колелото навън, по пътя. Хората го гледаха и се чудеха. Някои помислиха, че момчето си играе с колелото, и му викаха да спре, но то нямаше време да обяснява каква е работата. Скоро излезе вън от селото и тичешком измина широкото поле, като блъскаше пред себе си колелото. Чичо Милан го посрещна, пое колелото и сам го подкара.

Митко беше уморен и потен, но радостен. Още по-радостен беше Милан. Той не знаеше с какви думи да похвали Митко. Скоро двамата наместиха колелото и се прибраха в село.

Това се случи в края на лятото. През есента паднаха обилни дъждове. Разкаляха се пътищата. Един ден Митковата майка каза, че брашното им се е привършило. Но една беда води друга. Разболя се и баща му. Ден, два, три — не става.

— Митко — рече баща му, — този път ти ще смелеш брашното. Утре ще откараш жито на воденицата.

На утринта майка му и той напълниха чувал с жито, препречиха го на магарето и Митко го подкара на воденицата. Той знаеше пътя — ходил беше много пъти с баща си.

Пристигна към обед. Воденицата беше сама в полето. Наоколо покрай реката се тълпяха гъсти тумби върби. Пред сградата стояха разпрегнати много празни коли. Из широките порти влизаха и излизаха хора. Вътре имаше купища пълни чували — едни с жито, други с брашно. Ечеше страшна глъчка. Петте кречетала тракаха оглушително и хората трябваше да викат с все сила, за да се чуват един други.

Митко въведе магарето вътре, стовари чувала и застана до него. Огледа се наоколо — все чужди, непознати хора. Ами сега? Как ще се оправи? Как ще запази реда си? Как ще насипе житото във високите мелнични кошове?! Митко мълчеше, мислеше и усещаше как очите му се наливат със сълзи. Притъмня. Пред кошовете заблещукаха няколко газеничета. Покрай тях се мяркаха хората като сенки, а надалече едвам се виждаше.

На единия край на широката воденица имаше място и за добитъка. Митко отведе там магарето, намери свободно място, върза го и застана до него, без да знае какво да прави по-нататък. До съседната халка някой докара два вола, привърза ги за поводите и отстъпи. Митко се взря в човека, той също го погледна, впусна се и сложи ръка на рамото му. Беше съседът им чичо Милан! Сякаш слънце огря пред Митковите очи. Краката му се подкосиха от радост. А чичо Милан питаше: