Георги Райчев - Имало едно мече…

Велко го извади на брега, изцеди дрехите му, а Боби гледа като мокро коте, сочи с ръчичка към скалата и като че нищо не е било, спокойно казва:

— Батко Веко, много високо там…

Горката майка едва не припадна от страх, като й казаха какво е станало. Тя прегръщаше ту Боби, ту Велко, милваше го и му благодареше.

Когато се завърнаха в София, Велко често викаше насън и все му се струваше, че вижда пакостите на Боби.

През септември той постъпи във втори клас. Една утрин влезе и седна на мястото си на първия чин. Децата завикаха:

— Бягайте, че иде новата класна!

Същото време на вратата застана висока жена. И Велко позна госпожа Пенка, Бобевата майка. Видя го изведнъж и тя. Спусна се и замилва момчето.

— Велко, ти ли си! — извика тя радостно. Подире се обърна към учениците: — Деца — рече им тя, — да знаете, че тази година ще имате и един добър другар, едно добро момче — Велко. Това лято той спаси детето ми от смърт… — После се обърна към Велка, засмя се и му каза: — Велко, Боби още те помни. Ела някой път дома да го видиш; той не е вече такъв немирник.

Гочо и Кочо бяха двама верни другари. В училището на един чин седяха и винаги заедно бяха. Дето се рекло, разделяха се само за сън. Кочо у дома при родителите си, а Гочо при баба си Марийка и чичо си.

Гочо беше кръгъл сирак. Отгледа го баба му. Той беше научил слабите места на баба си. Щом станеше някоя пакост, удряше на молба и баба му го прощаваше. А пустите му бели често се случваха. Например тази пролет обраха още зелени сливите. Развалиха ластовичето гнездо под стряхата. Та дори и чак на покрива на къщата се качиха за едно пусто врабче и потрошиха сума керемиди…

И баба Марийка все прощаваше. Повика, повика и мине й. Пък и не беше само лошото. Случваше се и добри работи да направи Гочо. Носеше гювечите от фурната. Пролетес прекопаха градината с Кочо. Та чак и до лозето ходеха да й помагат. Плевяха бурените, връзваха с лика върховете…

— Хайде, Гочо! Хайде, Кочо! — викаше весело баба Марийка. — Работете, че наесен ще ви сваря рачели, пък и шира-суджуци ще направя. Ох, ох! Само да знаете какви са сладки!

— Бабо, нали онова, дългото, с орехови ядки по средата.

— То, Гочо. Бързайте! Двайсет ще ви направя. И всеки ден по парче ще ви давам.

И момчетата работеха весело. Кога узря гроздето, ядоха до насита. Най-сетне дойде ред и на рачелите, и на шира-суджуците. Баба Марийка направи огнище на двора, измъкна грамадната бакърена тава. Два дни Гочо и Кочо се въртяха около нея, рязаха тикви и облизваха сладката загара по дъното на тавата.

— Хайде сега суджуците! — викна им на третия ден баба Марийка, като изсипа пред тях голяма торба с орехи. — Сядайте тук, чукайте орехи и вадете ядките. Ама цели да са хем! Чувате ли? Строшените за нищо ги не бива.

— Бива ги, бабо, бива! — ухили се Гочо и показа гърлото си.

— Хайде, хайде, само да ви видя!

— Ехе, няма ти очилата, бабо. Как ще видиш?

— Ще разбереш, като ти опаля врата!

Баба Марийка донесе чаталести клончета, върза на всяко дебел конец и наниза на конците ядките. Наниза така седемнадесет гердана.

— Ууу, стига толкова! — рече тя. — Ще има за всички ни.

Следобед свариха гъста гроздова каша и се заловиха на работа. Бабата потапяше герданите в кашата, а Гочо и Кочо ги поемаха и закачаха на дълъг прът. Щом засъхваха, подаваха й ги да ги потапя отново. Така полека-лека герданите надебеляха колкото Гочовата ръка.

Този ден Гочовият чичо се прибра по-рано. Той намери стълба, поби пирони по диреците на стряхата и закачи на тях суджуците.

От този ден очите на Гочо и Кочо бяха все към висулките. Гледаха ги и преглъщаха.

— Дали не са изсъхнали вече? — попита един ден Гочо.

— Какво? Ти да не искаш да ги опиташ вече, а, Гочо? — засмя се Кочо.

— Че какво пък! Да ги опитаме!

— Ами баба ти?

— Че нали и ние помагахме. Имаме дял в тях.

— Ами как ще ги стигнеш бе, Гочо?

— Лесна работа. Ти чакай само баба да излезе.

Баба Марийка се канеше да излиза.

— Гочо, нагледвайте суджуците. Да не оставите вратата отворена.

— Не бой се, бабо, ще ги пазим.

А щом тя затвори, портата, и Гочо се втурна в къщи:

— Сега ще видиш, Кочо.

Той измъкна два стола, подпря ги един до друг, качи се на седалищата и се подгърби.

— Качвай се на гърба ми, Кочо!

— Ама, Гочо!

— Хайде, хайде, по-скоро!

— Ами баба ти бе, Гочо…

— Ее, като се боиш, ела ти…

Той скочи долу и мястото му зае Кочо. За един миг Гочо се покатери на гърба му, изправи се и устата му стигна до суджуците. Улови един-два и внимателно огриза от долните им краища.