Георги Райчев - Имало едно мече…

— Ей, че сладко, Кочоо… Не ти е работа! Чакай, и на тебе ще откъсна.

Когато слезе долу, Кочо хапна и реши, че са чудо.

От този ден, щом баба Марийка излизаше, и Гочо измъкваше столовете. Скоро всичките долни краища на суджуците бяха изгризани, а на някои се оголиха вече и конците.

Един ден баба Марийка спря под стряхата, загледа се с късогледите си очи и плесна с ръце:

— Бре, Гочо! Бре, Кочо. Я елате да видите чудо. Нещо като че ли е яло суджуците?

Кочо пребледня. Но Гочо се изправи, погледна отдолу и се провикна:

— А-аа! Знаеш ли, бабо, врабците! Врабците са ги кълвали…

— Пущините! — развика се бабата. — Аз се чудя защо цял ден цвъркат по стряхата!

— Отсега ние ще ги пазим вече, бабо.

— Вардете, вардете, чедо! Толкова труд… Пустите му врабци… Гарваните дано ги разкъсат!

Но и с добрите вардачи суджуците все си се оголваха.

Един ден съседката попита весело баба Марийка:

— Е, бабо Марийке, как са суджуците, съхнат ли, съхнат ли…

— Съхнат, сестро, съхнат. Добри станаха. Само да видиш чудо — настървиха се, ще ги изядат пустите му врабци…

— Тъй ли! — засмя се пак съседката. — Ами искаш ли, бабо Марийке, да видиш сама как ги кълват врабците?

Бабата я погледна зачудено. Съседката пак се засмя и рече:

— Видиш ли ги онези двамата хубостници, дето уж четат на двора? Иди им кажи, че излизаш и че уж ще се позабавиш. Пък скришом ела у дома.

Баба Марийка се подосети каква ще е работата.

— Гочо, Кочо! — извика им тя. — Излизам по бърза работа. Стойте тук и нагледвайте суджуците.

— Иди, бабко, ние сме тук, ще ги пазим.

И докато баба Марийка мине у съседката и се настанят зад дъсчения стобор, двата стола бяха нагласени до стената.

— Ахаа, такава ли била работата! — извика бабата, па като грабна един прът, промъкна се през прелеза и — пах! пух! — по гърбовете и задниците на двамата пакостници.

Отгоре беше Кочо. Още при първия удар той скочи и офейка. Но бабата улови Гочо и добре го наложи.

— А, врабците!… Врабците, бабо, а! — крещеше тя. — На ти едни врабци! На! На! На още!

— Олеле, бабо, прости ми… Няма вече! Кълна ти се!

— Ахаа! Знам ти аз на тебе клетвите! — викаше сърдито бабата и налагаше.

От този ден никой врабец не закачи вече суджуците. А Гочо и Кочо ги опитаха чак на Нова година.

В нашето село имаше две жени съседки. Има ги и до днес. Едната се казва стринка Райка, а на другата всички в село викаха Кера Кусуркина. И двете жени са бедни. Стринка Райка е вдовица. Тя е по-стара от Кера. Момичето й слугува в града, а тя работи чуждо — и зиме, и лете.

Кера Кусуркина си има мъж, но и тя все си е сама. Мъжът й цяла година се пилее по чужди места, уж все по тежки печалби, а печели само нови кръпки по потурите си. И Кера работи чуждо, та храни себе си и двете си невръстни деца — Митко и Калинка.

Дворовете и на двете жени са на долния край на селото, покрай ниския бряг на реката. Но открай време мир няма между двете къщи. Стринка Райка е добра, обичат я всички в селото, помагат й. Лоша дума от устата й не излиза. Но Кера — леле, майко! — само да я разсърди някой — очите му изважда. Мразеше и съседката си Райка. Колкото Райка й отвръщаше с добро, толкова по-люто я кълнеше Кера Кусуркина. Учеше децата си да бият кокошките й. Пролетес тайно й оскубаха лука в градината.

А около Великден се случи нещо, което съвсем подлуди Кера. Някой през нощта утрепал прасето й и го подхвърлил в двора й. Кера пищя, кълна, скуба косите си, а после нападна люто стринка Райка.

— Ти си ми убила прасето, проклетнице!

— Ка щяло мари, Керо, що думаш! Грехота е да ме бедиш!

— Ти, та ти! Знам те каква си! Преструваш се на светица, а пък все злото ми мислиш… Всичките ми злини са от тебе! Знам те, чумо!

Райка заплака и си влезе в къщи. Оттогава двете съседки не размениха блага дума.

Дойде лятото. Тръгнаха и двете жени по кърска работа. Кера приготвяше хляб, солчица и по някоя глава лук на децата и ги оставяше цели дни самички в къщи.

Една вечер децата я срещнаха и още от пътя й обадиха новината: днес довели Райка от къра с кола. Разболяла се — ударило я слънцето.

— Чумата да я удари нея — отвърна Кера, — както тя умори прасето ми, болестта нея да тръшне в гроба, та мед да капне на сърцето ми!

На утрото Кера пак замина на къра, а Райка едва се довлече до вратата, върна се и пак легна. Болна беше още.

Този ден слънцето печеше на провала. Следобед откъм балкана ненадейно се показаха облаци. Скоро потъмня нататък цялото небе. Спуснаха се облаците и към полето. Духна вятър, загърмя, затрещя и за няколко минути ливна страшен дъжд. Валя, валя и не спира.