Георги Райчев - Имало едно мече…

Керините деца — Митко и Калинка — играеха на двора. Щом заваля, те се скриха под високия навес на къщата и оттам гледаха как целият двор се изпълва с мътна вода. Селото съвсем притъмня. След малко децата чуха страшно бучене и трясъци от близката река. По околните дворове се разнесоха викове и писъци. Из улиците тичаха като пощръклели добитъци.

А водата все се покачваше. Тя достигна първото и второто стъпало, преля навеса и потече към вратата на къщата. Децата нададоха писък. Те се притискаха едно о друго и пищяха с все сила.

В това време Райка тъкмо беше станала да види какво става навън. Пълен с вода беше и нейният двор. А откъм Керини се чуваше детски писък.

— Божичко! Керините деца трябва да са! — извика тя. — Горкичките, саминки са… Какво ли правят!

И без да премисля много, тя дръпна поли и нагази в дълбоката вода. Едвам достигна до Керината порта и викна на двете деца:

— Митко, Калинке! Не бойте се, лелини!… Ида, ще ви изведа ей сега!

Добрата жена стигна до къщата, но децата не смееха да нагазят в буйната вода. Тогава тя подложи гръб и викна на по-малкото, момченцето:

— Митко, качвай се на гърба ми и дръж ме здраво през шията, лелин!

Подире улови Калинка за ръката и ги поведе навън. Ала на улицата ги посрещна още по-буен поток. Напразно се мъчеха да вървят напред. Водата ги тикаше назад и скоро щеше да ги завлече към реката. Със сетни сили горката жена стигна до отсрещния висок плет, покачи там двете деца и нададе вик за помощ.

В това време отгоре тичаше към тях друга жена. Тя беше Кера. Като видяла бурята, захвърлила сърпа и затичала към село да прибере децата си.

Райка я забеляза.

— Тичай, Керо, по-бързо! — извика й тя. — Грабвай Калинка, а пък аз ще нося Митко.

По-нататък ги посрещнаха и други хора. Помогнаха им да излязат на по-високо, пред общината.

Там Кера избърса разплаканите си очи, грабна бързо Райкината десница и я целуна.

— Како Райке, прощавай! Грешна съм пред тебе много…

Райка отдръпна кротко ръката си.

— Нищо, Керо, всички грешим.

— Не е тъй то, како Райке, виновна съм, корила съм те много пъти.

— Ех, по-млада си, Керо, затова… Добре, че най-после го разбра ти! Човек от човека нужда има: трябва да си помагаме.

От този ден двете съседки си живееха като две родни сестри. А на Митко и Калинка стринка им Райка им беше като майка.

Настъпваше есен. Нощите започнаха да стават студени. Листата на дърветата в гората взеха да пожълтяват. Хората от селото тръгнаха по гората да секат листеници. Те се качваха по високите дъбови дървета и осичаха по-младите листнати клони. След някой ден, когато зелената шума позасъхнеше, склаждаха клончетата между оголените клони на дърветата като копи сено. Така листниците се запазваха зелени през зимата за храна на добитъка.

Един ден бай Найден се върна от селската ковачница и донесе голяма брадва, наточена като бръснач. Той впрегна воловете, тури брадвата в колата и се приготви за път.

— Керо — извика той на жена си, — нагледвайте с Боча Царевицата на хармана, да я не кълват кокошките, а пък аз ще отида в гората да сека листници. Заесенява се вече, няма време за губене.

Там беше и Бочо, момченцето му, ученик от първи клас.

— Татко, искам и аз да дойда с тебе в гората! — извика той. — Вземи ме; следобед нямаме училище.

— Стой тук и помагай на майка си! — сърдито отвърна бащата. — Защо си ми в гората?

— Найдене, че вземи и детето да се поразходи! — обади се майката. — Все ще ти помогне нещо.

— Ще помогне… само за беда!… Хайде, нека се качва! — рече бащата и Бочо се метна в колата.

Щом стигнаха в гората, бащата се залови на работа. Най-напред отсече две дълги прави дървета, които му трябваха за някаква домашна потреба. Изкастри ги добре, като остави само на върховете по един чатал. Подире закачи брадвата на пояса си, полази по едно разклонено дърво и се залови да сече листници. След малко земята се покри с отсечени зелени клончета. На дърветата останаха само къси голи клони, които стърчаха като протегнати към небето ръце.

Бащата окастри така много дървета. Като се умори, слезе и седна под едно високо дърво да отпочине. Той сви цигара и запуши. Бочо дойде при него. Като допуши цигарата, татко му каза:

— Бочо, остава ни още ей това дърво. Него ще окастря съвсем гладко, а върха му ще оставя цял, за да израсне право нагоре.

Бащата стана, качи се и почна да кастри дървото. Бочо го гледаше отдолу. Но по едно време той видя, че татко му се преметна, и момчето не разбра какво стана. Забеляза само, че брадвата блесна на слънцето и полетя надолу, а татко му увисна на по-долния отсечен клон. При падането поясът му се закачи на клона. Поясът взе да се развива, но татко му улови краищата, привърза ги и остана да виси така високо над земята. Не можеше да си помогне нито с ръцете, нито с краката. Нададе вик за помощ.