Георги Райчев - Имало едно мече…

„Полудял е!“ — помислиха те.

А Шишко продължаваше да крещи:

— Какво ме гледате, бре бухали! Да се махате от очите ми, че като грабна една върлина, ще ви пребия всичките…

И наистина той грабна дълъг прът, замахна към тях, но се залюля, падна по очи и от устата му потече нещо червено.

— Брей, кръв повръща — извика Дългобрадко. — Тичай, Смехурко, помогни му!

Докторът приближи, огледа го и поклати глава:

— Кръв е — рече той загрижено, — ала не отбирам от такава тежка болест.

Шишко го чу и повдигна глава:

— Каквоо? Кръв ли! Да се махаш — нищо не разбираш ти!… Не е кръв, докторчо, не е!

Той им разказа какво се е случило, но братята се изплашиха още повече:

— Брей, пил скришно лекарство! Отровил се е… По-скоро да го отведем при дядо игумена, дано му помогне…

Шишко не искаше да отиде при игумена. Най-сетне братята го вързаха и така го отведоха в манастира.

— Дядо игумене, Шишко пил скришом лекарство, полудял и повръща кръв…

Старецът почна да се смее:

— Не бойте се, юнаци! — викна им той. — Нищо му няма. Не е кръв това, ами вино… Напило се е, магарето… Я бре, Пантуфрий — рече той на един калугер. — Донеси по-скоро една кофа студена вода да излекуваме Шишка.

Донесоха вода и поляха Шишка от глава до крака.

— Турете го сега ей там, да поспи и ще оздравее — смееше се добрият старец, — който краде грозде и скритом пие вино, така му се пада!

След час Шишко се пробуди и засрамен, се огледа наоколо.

— Къде съм? — попита той, а Смехурко му се изсмя:

— Не виждаш ли? Доведохме те да попееш на дяда игумена…

Оттогава всички му думаха вече Пиян Шишко.

Още от онзи ден, когато Панко изправи стълбата под стряхата на тяхната къща и открадна от ластовичето гнездо две малки ластовичета, все нещо му беше чоголно на душата. Затвори ги в старата клетка, която намери на тавана. Скри клетката с малките ластовичета в плевника и се залови да ги отгледва. Сипваше им вода в човките, ловеше им мухи и пеперудки.

Но птичетата едва приемаха храната, слабееха, не чуруликаха весело и очите им бяха все навън.

Тази тайна знаеше само майка му. Увещаваше го да ги пусне на свобода, но той не я слушаше. Най-сетне наближи есента. Щъркелите взеха да се вият по небето на големи ята. Също и ластовичките кацаха по телеграфните жици на дълги редици и все като че се наговаряха за нещо.

— За дълъг път се стягат! — рече един ден Панковата майка. — Слушай, Панко, да пуснеш ластовичетата при дружките им. Стига си ги мъчил. Ще умрат тук през зимата от студ и глад. Ластовичка в клетка не живее, чедо.

Подире майка му се засмя и му каза уж на шега:

— Ти държиш ластовичетата затворени, а не мислиш, че майка им може да те прокълне! Ти знаеш ли, че едно време ластовичката е била млада невяста. Мъчила я много злата й свекърва. За да се спаси, тя се превърнала на ластовичка…

— Ехаа! Лъжеш! — отвърна Панко.

Но до вечерта в ума му бяха все майчините му думи. Вечеряха, легнаха да спят, но Панко дълго не можа да заспи. В ума му все се въртяха думите за ластовичката и невястата. „Ба, излъга ме! — повтори си той пак. — Хич може ли жена да се превърне на птичка!“

Така се насърчи той и се приготви да спи. Но в същия онзи миг му се стори, като че видя как вратата се открехна и в стаята влязоха две големи черни сенки. Докато се опомни, ето че и стаята светна като денем и над леглото му се надвесиха две страшни същества — наполовина хора, наполовина нещо като птици. Като че ли бяха два големи черни гарвана! В ръцете им лъщеше по едно дълго, остро копие.

Панко се огледа, ала наоколо нямаше никого — ни баща му, нито майка му, нито по-малките братчета и сестричета. Опита се да извика, но гърлото му като че беше се схванало. А гарваните човеци се наведоха още по-ниско над него.

— Гра! Гра! Гра! Панко, ставай! Ставай! — викна му единият.

— Гра! Гра! Гра! Бързо! Бързо! — грозно повтори и другият. — Хайде, при Великия съдник ще те водим!… Бързо! Гра! Гра!

Панко се сви заледен в леглото.

— Аз… аз… не искам… — промълви той разтреперан.

— Гра! Гра! Гра! Ха! Ха! Ха! — изсмяха се чудовищата. — Не искаш ли?! — И Панко сети как две студени копия допряха до гърдите му. — Гра! Гра! Ставай! Бързо! Бързо!

Панко скочи и тръгна навън с подкосени крака. Те преминаха двора: Панко напред, а двамата с копията зад него. Минаха покрай обора, стигнаха до голяма врата и влязоха през нея. Отначало той помисли, че влизат през вратата на техния плевник. Но като се взря, разбра, че са в дълбока пещера и че на дъното чакат други, още по-чудни същества. Приближиха до тях. Панко видя нещо като трон и че на него седи някой прегърбен и наметнат с пъстро наметало, като че ли от орлова перушина.