Георги Райчев - Имало едно мече…

— Пиуу! Пиуу! Този ли е, майко ластовичке? — попита гърбавото същество, като се изви, надясно.

Панко също погледна нататък и се смая! Той едва сега забеляза, че там стоят наредени други шест същества, още по-чудни. Те бяха две големи и четири по-малки. Всички бяха еднакви. Стояха прави и неподвижни. Те пък приличаха на някакви туркини. Лица не се виждаха. Облечени бяха отдолу със снежнобели дрехи, а отгоре, от глава до крака, ги покриваше дълга черна дреха като фередже.

— Чивик! Чивик! Чивик! — отвърна една от големите. — Този е, Велики съднико. Той открадна двете ми сладки дечица и ги крие в техния плевник, цял ден на тъмно, затворени в тясна клетка. Ние живеем в дома му. Там е къщата ни, под стряхата им. Ние пазим бобовите им вейки и зеленчука от вредни буболечки. Ловим пакостните сини пеперудки по ябълките, а той иска утре да разтури къщата ни… Съди го, Велики съдниче! Осъди го!

— Пиуу! Пиуу! Нека така да бъде, клета майко. Осъждам го! — викна гърбавият с мантията. — Водете го, мои черни стражари! Водете го и изкълвете носа му и ушите…

— Гра! Гра! Гра! — викнаха стръвно птицохората и грабнаха Панко. Но той се изтръгна из острите им нокти и нададе страшен писък:

— Олелеее! Милост! Милост. Няма вече… Няма! Няма!

— Ехей! Панко! Панко! Какво си се развикал такъв?

Панко отвори очи: над него стоеше майка му и го будеше. Той едва се опомни, но гърлото му още беше схванато и не можеше да проговори.

А на утрото той изнесе клетката, извади двете ластовичета и разтвори ръка. Птичетата изчуруликаха весело и мигом отлетяха. Наистина те не можеха да хвъркат така свободно и бързо, както другите ластовички. Те се завъртяха и кацнаха на телеграфната жица. Изведнъж ги заобиколиха други ластовички, оглеждаха ги и чуруликаха, сякаш ги разпитваха, говореха им нещо. После всички отлетяха, изгубиха се към синьото небе.

В този миг и Панко сети, че отведнъж олекна на душата му. Щеше му се и той да има крила и да полети от радост като птица.

Една сутрин татко стегна колата. Той отиде в града да доведе мама. Тя била вече оздравяла.

Вечерта от училището припнах право у дома. Още отдалече видях колата сред двора. Сърцето ми затупа.

Посрещна ме баба и ме поведе към стаята. Оттам се чуваха гласове. Дошли роднини да видят мама. Влязохме. Покрай стената бяха насядали гостите. Малко встрани от тях, върху постелката, седеше мама.

Колко е отслабнала, колко е бледа, горката!

Не знаех какво да правя. Баба ме побутна по рамото.

— Иди — рече тя, — целуни ръка на майка си. Кажи й — добре дошла!

Аз пристъпих. Мама ми подаде костеливата си ръка. Целунах я. Тя ме помилва по лицето. От очите й закапаха сълзи.

От този ден в нашата къща се върнаха пак предишната радост и веселите дни.

На младини дядо Нейко беше овчар. Цял живот премина в гората с овцете и козите. А сега е стар, недовижда и живее от помощта на добрите хора.

Един ден старецът беше приклекнал до зида на общината и се приличаше на топлото мартенско слънце. В това време пристигна отнякъде пътник, чужденец. Той яхаше охранен кон. Дрехите му бяха нови и скъпи. Пътникът спря и скочи пъргаво от коня.

— Добър ви ден, хора! — подвикна весело той на събраните пред общината селяни.

Селяните поздравиха с почит пътника.

— На гости ви ида! — засмя се пътникът. — Търся тук един стар познайник. Кажете ми, жив ли е още старият овчар дядо Нейко? Във вашето село ли е още?

— Ей го, е! — посочиха селяните стареца.

Човекът го приближи, пое и целуна десницата на стареца. Селяните гледаха смаяни: такъв богат човек целува ръка на бедния старец!

— Как си, дядо Нейко, живо-здраво ли си?

— Е, че сполай на бога, живея… А ти кой си? И отгде ми знаеш името?

— Не ме ли позна дядо Нейко? Аз съм от вашето село. Аз съм Камен…

— Камен! Сирачето Камен! — извикаха селяните. — Гдето го пропъдиха лошите му братя и той се изгуби още от малко момче?

— Камене, ти ли си, Каменчо?… Върна ли се, Каменчо? — плачеше дядо Нейко от радост.

— Аз съм, дядо Нейко. Помниш ли? Тогава аз минах в полето покрай твоето стадо. Вървях и плачех. Видя ме ти. Хляб ми даде и добри съвети. „Върви, Каменчо, по света! — рече ми ти. — Но помни: не проси, а с труд изкарвай прехраната си! Не забравяй и другите. Прави добро на хората, синко!“ Беден беше и ти като мене, дядо Нейко. За спомен ми даде една връвчица, която отряза от цървула си. Поръча ми след всяка добрина да връзвам по едно възелче на връвчицата. Послушах съвета ти. Правих добро и сполучих. Ето твоята връвчица. Тя беше златна за мене. Познаваш ли я?