Георги Райчев - Имало едно мече…

И наистина, Перушан колкото растеше, толкова по-лош ставаше. Събираше се с лоши другари, наскърбяваше без причина и връстниците си, и по-старите от него хора.

Баба хаджийка разбра грешката си, но късно беше вече да я поправи. Перушан не искаше да чуе нито нея, нито престарелия си баща.

От ден на ден баба хаджийка се поболя от скръб, легна на легло и не стана вече. Съсипа се от мъка и старият хаджия. А когато разбра, че е близо краят му, той повика Перушана, говори му дълго, съветва го бащински и накрай рече:

— Синко, виждам, че не оставям добър заместник след себе си, добро не чака нито имота ми, нито тебе. Но родно чедо си ми и всичко, каквото имам, на тебе го оставям. Прави с него, каквото си се научил…

Перушан се наведе да му целуне ръка, а старият го поглади с длан по лицето, стана и го отведе да му покаже къде са скътани парите му. Отведе го до голям сандък и му подаде ключа.

— Отключи го! — рече той.

Перушан отключи сандъка и повдигна капака.

— Ето — каза бащата, — тук са сърмените и копринени дрехи на майка ти, по-отдолу лежат жълтиците, които съм припечелил през цял живот, а виж и какво още има най-отдолу. Бръкни и подай да го видим.

Перушан бръкна и извади от дъното дълго дебело въже. Той държеше въжето и гледаше баща си зачуден.

— Ами това въже защо ни е, татко?

— И то е за тебе, синко. Върви след мене. Ще ти покажа за какво е — отвърна хаджията и го поведе към съседната стая. Спряха по средата на стаята и бащата посочи нагоре, към тавана. Там висеше яка желязна халка.

— Синко — рече бащата, — виждаш ли тази халка? Едно време на нея беше закачена люлката ти, когато беше малко бебе. Сега си вече голям мъж. Но така, както я караш, халката може пак да ти потрябва някой ден. Ако някога пропилееш всичко, което ти оставям, вместо да тръгнеш да просиш по чуждите врати и да срамиш и себе си, и моето добро име, по-добре метни на шията си ей това въже, вържи го за халката и се обеси…

— Ее, татко, пък и ти… — опита се да отговори Перушан, но старият го спря.

— Запомни ми думите добре, чедо. За твое добро ти ги казвам — усмихна се той.

Не мина много след този ден и хаджи Манол почина. И както беше предрекъл, така и се случи. Перушан, щом стана господар, извади жълтиците от сандъка, насъбра отбор дружина и удари пиене и веселие. Когато свършиха парите, взе да продава нивите и ливадите. Купи си хранен кон и тръгна по съседните села да търси нехранимайковци като себе си, докато един ден имането се стопи. Отидоха и нивите, и жълтиците, и воденицата. Накрай продаде и коня. А когато свърши парите, напуснаха го и добрите му приятели. Остана Перушан сам-самичък на света — гол и гладен!

Един ден седна на къщния праг и се замисли. Спомни баща и майка и заплака. Дойдоха му на ум и думите на баща му. Перушан скочи, избърса очи и приближи до сандъка. На дъното му беше останало само въжето. Грабна го той, втурна се в съседната стая и метна въжето на халката. Но когато провисна да се обеси, дъската отгоре изпращя, откова се и нещо иззвънтя и се посипа по главата му. Перушан отвори очи и що да види: цялата стая беше посипана с жълтици…

Разбра Перушан какво е искал да му каже баща му, когато е скрил парите под халката. Скочи той радостен, събра жълтиците и ги заключи в сандъка. На другия ден се облече човешки, изплати дълговете си, откупи имотите.

А непрокопсаните другари, щом го видяха пак с пари, отново го заобиколиха.

— Хайде, Перушане, пак да гуляем!

— Ахаа! — отвърна им Перушан. — Приятели, аз не съм вече вашият Перушан! Онзи Перушан, дето вие го познавахте, той умря, увисна на въжето. Вървете си по пътя и търсете другиго като непрокопсания Перушан… Оставете мене!

Имаше едно време една жена с две деца, момче и момиченце, с имената на две мили цветя; момчето — Росен, момиченцето — Ружка.

Една пролетна утрин бедната жена повика дечицата и каза им:

— Ружке, Росене, я идете в гората и наберете киселец, да ви сготвя днес киселецова чорбица! Откога ми се е прияло такава чорбица. Гледайте само да са по-млади и по-крехки листенцата!

Двете деца много се зарадваха. Още от есента не бяха стъпвали в гората. Грабнаха една кошничка и припнаха нататък.

— Хем не влизайте много навътре! — извика майката подир тях. — Да не се изгубите или да ви сполети някоя беда.

Но децата нито я чуха. Те литнаха като вихър и на един дъх стигнаха до гората. Там дърветата бяха се раззеленили вече, по клоните подхвъркаха и пееха птички, из въздуха бръмчаха пчелици. На децата се струваше, че всички тях гледат, радват им се и весело ги поздравяват. Те закачиха на едно клонче кошничката и се заловиха да берат киселец. Беряха и колкото навлизаха навътре, толкова по-млад киселец намираха. Разговаряха си весело, смееха се и беряха. Не помнеха колко време измина така. Когато се изправиха, слънцето грееше вече високо на небето. Огледаха се наоколо — отвред ги заобикаляха високи дървета.