Георги Райчев - Имало едно мече…

На утрото бурята беше утихнала. Смехурко излезе, грабна сурвакниците и пое към дома. По пътя той подскачаше из преспите и весело се смееше:

„Какъв ли страх са брали тази нощ за мене братята ми!“ — мислеше той.

Но когато стигна до дъба пред къщата, спря и се огледа.

„Бре, да се не види! Къде е нашата къща? Дали не съм сбъркал пътя?“ — зачуди се той.

До дъба, тъкмо на мястото на къщичката им, се издигаше висока снежна пряспа.

„Сигурно веявицата е затрупала братята ми! — помисли той. Погледна нагоре и видя, че над пряспата се издига стълб дим. — Тука са! Живи са! — извика той радостно. — Щом пуши, те ще имат и дърва да се топлят. Ами как да им помогна сега?“

Смехурко свали товара и се замисли:

„Чакай, ще питам Зая, той е по-хитър, може да ме научи нещо“.

Но Заю го нямаше. Той беше изскочил вече по гората.

„Тогава ще потърся Катеричката!“ — реши Смехурко и се покатери по дървото. Горе, в един прогнил клон на Зайовото дърво, спеше Катеричката. Смехурко се наведе над дупката й и извика:

— Ей, кумичке, спиш ли? Я излез по-скоро!

— Кой е? Кой ме буди толкова рано? — обади се Катеричката.

— Аз съм, Смехурко. Излез, Катеричке! Нашите тази нощ ги затрупала пряспа…

Катеричката изскочи.

— Не бой се, Смехурко, ще я наредим.

— Ами как? — проплака Смехурко.

— Тази работа ще я свърши Глигана. Отивам да го повикам.

И без да дочака отговор, тя се стрелна между дърветата. Смехурко слезе. Долу го чакаше Заю.

— Какво е станало бе, Смехурко? Къде побягна Катеричката?

— Ох, Зайо, не питай — тази нощ пряспа затрупала пашите. Бях в гората за сурвакници. Спах в една хралупа. Катеричката отиде да вика Глигана да помага.

— Чакай! — изврещя Заю. — Аз пък ще доведа Елена. Той ще рине с големите си рога… Ей сега го срещнах.

Припна и Заю да доведе Елена. Не мина час и пред пряспата бяха и Елена, и Глигана. Елена вървеше напред и отваряше път с широките си рога, а след него Глигана доразриваше и отваряше пътеката. Катеричката пък се качи на дъба, наведе се над комина и викна с все сила:

— Ей, Дългобрадко, Куцльо, Шишко, не бойте се! Помощ иде! Отваряме ви! Тук сме всички! Ту-у-ук!…

След малко се показа и вратата, а на вратата — джуджетата. Те се смееха и плачеха от радост.

— Кажете, как да ви се отплатим? — питаше ги Дългобрадко.

— Грух! Грух! Грух! — отвърна Глигана. — Не ти искам отплатата, нали сме съседи, да си помагаме в нужда…

— Меее! — обади се и Елена. — Работа ли беше това: тъкмо си направих утринната гимнастика…

— Не, не бива така! — настояваше Дългобрадко и викна на Рошля: — Я, донес моркови, да почерпим помагачите!

И той раздаде и на четиримата по китка пресни моркови.

Към обед братята бяха вече в манастира. Дядо игумен ги посрещна много зарадван.

— Бре, човечета, живи ли сте? — викна им той. — Тази утрин проклетата му клюкарка, Свраката, пуснала мълва по гората, че пряспа ви затрупала… Тъкмо се стягахме да дойдем да ви помогнем.

— Който има верен брат, дядо игумене, и добри съседи, и под пряспата жив излиза! — засмя се Дългобрадко и пръв вдигна сурвакницата да сурвака.

След малко джуджетата се завръщаха весело към дома, натоварени кой с кравай, кой с наденица или торба орехи на гърба.

Едно време в нашето село имаше един много богат човек. Казваха го хаджи Манол. Той имаше несметни гори, ниви и ливади. На реката беше построил воденица, пред която се трупаха мливари зиме и лете.

Хаджи Манол беше най-богатият човек в село, но никой от селото не му завиждаше, а мнозина го и окайваха. Защото дядо хаджия и баба хаджийка не бяха много щастливи. Родили им се бяха трима сина и две дъщери, но четиримата — дъщерите и двамата по-големи синове — спуснаха в гроба още в ранна възраст, свят не видели и радост не познали. Остана им само най-малкият син — Перо. Баща му и майка му отначало го зовяха галено Перчо. А съседите на шега го наричаха Перушанчо. Така му остана името и до голям: всички му казваха не Перо, а Перушан.

Дядо Манол беше мъдър и разумен човек. Той искаше да отгледа и възпита добре сина си, за да остави след смъртта си достоен заместник и господар над имота си. Но хаджийката толкова много обичаше едничкото си чедо, че драговолно изпълняваше всичките му желания — и добри, и лоши. Чудеше се как по-много да му угоди. Прикриваше го, когато направи нещо лошо, даваше му скришом пари, вардеше го често от работа.

— Недей така, старо — казваше й често хаджията, с тези постъпки не добро, а зло правиш на детето ни!