Георги Райчев - Имало едно мече…

— Кога дойде, Митко? Жито ли донесе! Къде е то?

Момчето едва смогна да му разкаже.

— Не бой се — утеши го добрият човек, — всичко ще наредим. Ела! Къде е чувалът ти?

Намериха чувала. Милан го грабна и отнесе при един кош.

— Ето, тук се меле моето жито — рече той, — щом привърши, ще насипем и твоето.

Митко отдъхна облекчен, развесели се. Изведнъж му се стори, че и хората, и воденицата станаха съвсем други. Дори тракането на кречеталата сега изглеждаше някак по-приятно. Сякаш те бяха гласове на весели момчета, които се надвикват.

Така измина цялата нощ, а рано утринта чичо Милан натовари колата, като сложи там и Митковия чувал със смляното брашно. После привърза магарето отзад за стърчишката. Впрегна воловете, качиха се двама в колата с Митко и поеха назад към село. Радостни бяха и двамата. Чичо Милан потупа момчето по гърба и му рече:

— Митко, чувал ли си приказката, дето казват стари хора: „Направи добро, пък го хвърли в морето, ако щеш — то когато и да е, все ще ти помогне!“ Ето, ти ми помогна с колелото, а пък аз ти се отплатих с брашното!… И той се засмя от все сърце.

Помните ли седемте джуджета, които миналата година занесоха седем шарени яйца на дяда игумена от горския манастир? Ами имената им — Рошльо, Дългобрадко, Мустакатко, Кривозъбчо, Куцльо, Лаком Шишко и Смехурко?

Те и седмината са си и до днес в гората заедно със съседа им, Сивото зайче, и щом се запролети, юрнаха се зимнина да си приготвят. Всеки си имаше своя работа. Рошльо береше ягоди, Дългобрадко — малини и боровинки, Мустакатко — диви круши, Кривозъбчо — лешници, Куцльо — дренки, а Смехурко пък се занимаваше с билките. Той беше доктор. Щом някого присвиеше корем, Смехурко туряше очилата и смъкваше от поличката някой сух бурен:

— На, вземи това! — викаше той весело на болния — свари тази билка, пий и ще ти мине. Нищо че е горчива — гълтай! За цяр и горчивото се гълта…

Само Лаком Шишко не обичаше много работата. По-драго му беше да се излежава под някоя дебела сянка, да спи или да си глади рошавата брада и да бъбре весело със зайчето. Затова тям бяха оставили най-лесното: гъбите. Пълна беше гората с гъби. Викнеха ли им: „Ей, гъби ни се ядат!“, и те припваха по гората за гъби.

Измина лятото. Наближи есен. Един ден Зайко прошушна на Лакомча:

— Шишко, знаеш ли, че зад манастира дядо игумен има посадено едно много сладко нещо? Грозде се казва. Искаш ли довечера да те водя да похапнем от него?

— Охо — зарадва се Лакомчо, — бива, идвам!

Вечерта Зайко и Шишко хванаха пътя и право на манастирското лозе. Ядоха грозде до преяждане. Зайко се изтегна, полежа, скочи и рече:

— Довиждане, Шишко, заминавам. Тръгвам вече по градините. Щом е узряло гроздето, сигурно има вече и зелки, и моркови. Много ги обичам. Тях чакам цяла година. На ти ключа от моята къща. Разполагай се там, догдето се завърна през зимата.

Зайчето подскочи и замина. Оттогава Шишко честичко ходеше да си похапва грозде. Една утрин той свари там дядо игумена и калугерите. Те беряха гроздето в кошове, сипваха го в широко дървено корито и го мачкаха. Дядо игумен видя Шишка:

— Какво търсиш тука, Шишко?

— Е, че такова… дядо игумене… търся гъбички — излъга Шишко и попита, уж че не знае, — ами това какво е?

— Това ли? То се казва грозде. Много е сладко. На хапни!

— Ами защо го мачкате там, дядо, и хабите такова хубаво нещо? — зачуди се Шишко.

— Не го хабим. Шишко — засмя се дядо игумен, — ами правим лекарство от него. Я ела го опитай.

Той извади чепа, наля и му подаде. Шишко пи и се облиза.

— Много сладко — рече той.

— Не е още готово, но пак е сладко. Като постои така в избата десет-двайсет дни, ще се превърне в истинско лекарство.

Шишко слушаше и си мислеше: „И аз ще си направя лекарство!“

Още до вечерта той издълба голяма кратуна, проби й място за чеп, намести я в Зайковата хралупа, цяла нощ носи грозде, сипва го в нея и го мачка с крака, както правеха калугерите. Оттогава все ходеше да го нагледва. След десет-двайсет дни издълба голяма орехова черупка, подложи я и отвори чепа. Потече нещо червено като кръв. Шишко го изпи до дъно и очите му светнаха.

— Брей, че сладко лекарство! — рече си той. — Я да го опитам още веднъж!

И колкото пиеше, по му се услаждаше. Но след малко сети, че ушите му взеха да шумят и главата му се замая. Той поиска да стане, но политна, блъсна се в стеблото и падна вън. Скочи пак, затича се към къщичката, като политаше насам-натам и крещеше с все сила. Братята му го видяха. Изплашиха се здравата: