Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Тя влезе в кабинета му.

— Току-що се обади пак.

Мартин вдигна глава.

— Много е напорист. Не разбира от дума, а?

— Иска само да ти спомена „Омикрон“.

По дяволите!

— Как му беше името?

— Удроу Гарлиц.

— От „Уошингтън Поуст“?

— Обадих се в редакцията за проверка. Политически репортер.

— Добре, добре. Накарай някой да го доведе.

На лицето й се изписа огромна изненада. По-голяма глупост не беше чувала през живота си.

След десет минути тя бутна Гарлиц в кабинета. Мъжът беше облечен в представителен тъмнокафяв костюм, с бяла риза и вратовръзка. Беше около петдесетгодишен, с многобройни белези по лицето. Мартин беше очаквал някой по-млад.

Махна към стола.

— Интересно защо не съм чувал за вас досега, господин Гарлиц?

— Работя тук едва от няколко месеца. По-голямата част от кариерата ми мина в Орегон. Радвам се, че отделихте време да се срещнете с мен, директоре. Зная, че сте много зает човек.

— Няма да ви дам интервю — отряза го Мартин. — Можем да поговорим, но при едно условие. Не искам да виждам нищо в пресата.

Мъжът не се изненада.

— Очаквах такава реакция.

Той се наведе и му подаде една дебела папка. Мартин хвърли поглед на първата страница и разбра. Това беше копие на секретното му досие.

— Вие сте убили девет души, директоре.

Най-малко. Мартин реши, че няма смисъл да отрича.

— Аз служа на своята страна.

— Сигурно. Както разбирам, били сте награден с почетен кръст и звезда.

Най-високите отличия в ЦРУ Съществуването им никога не беше признавано публично. Едва ли можеше да си позволи да се гордее с тях.

— Освен това сте участвали в някои доста съмнителни разузнавателни операции.

Мартин беше отделил години от живота си за създаването на съвършени разузнавателни мрежи, каквато беше „Омикрон“ в Тайланд. Те предоставяха на Съединените щати изключително ценни сведения.

— Това е вашето мнение. Откъде имате тази информация, господин Гарлиц?

Репортерът въздъхна.

— Иска ми се да ви кажа, че съм стигнал до нея с цената на много труд и блестящо журналистическо разследване. Истината е, че досието просто излезе на компютъра ми.

— Някой друг виждал ли го е?

— Във вестника ли? Не, не мисля. Но може да е изпратено и в други редакции.

— Разбира се, аз знаех, че досието липсва заедно с още няколко други. Информацията е свръхсекретна.

— Естествено в интерес на националната сигурност.

— Точно така. Поне от моята гледна точка.

— Хората няма да го харесат.

— Случва се. През седемдесетте разкритията на комисията Чърч — сенатора Франк Чърч — доведоха до смъртта на няколко добри граждани.

— Знам тази история — каза репортерът. — Това тук е единственото копие, директоре. Изтрих файла в компютъра.

Мартин беше скептично настроен, но оцени жеста.

— Значи няма да има заглавия на първа страница?

— Не ми се вярва. Само не мога да разбера кой има полза от публикуването на досието.

— Аха. И каква е цената?

Гарлиц се усмихна.

— Когато му дойде времето, ще поискам вътрешна информация за Намръщения.

— Намръщения?

— Погледнете заглавията в утрешния брой. Получихме копие от съобщението на Червения кръст и предупреждението, изпратено до вестника. Изглежда, че виновникът за компютърния хаос се подписва със символа на намръщено лице.

При тези обстоятелства Питър едва ли имаше някакъв избор. При това човекът изглеждаше почтен. В крайна сметка можеше да постъпи и по друг начин и да спечели слава.

— Вие може и да сте първият, на когото ще дам интервю, господин Гарлиц.

— Благодаря.

Когато той си тръгна, Мартин изгори папката в кошчето за боклук и се обади на Лем Крайдър в компютърния център.

— Досието ми се намери.

— Много ли е лошо? — попита Крайдър.

Мартин му разказа.

— Възможно е да е изпратено и в други редакции.

— Извадил си голям късмет, Питър. Сега се тревожа повече за останалите.

— Изпрати ли доклада на шефа?

— Да. Даже се срещнах с него. Белият дом вече знае за случилото се. Очевидно другите агенции имат същите проблеми. Отбраната и военното разузнаване със сигурност.

— Свали ли досиетата от мрежата?

— Не смея, Питър. Говорих с шефа и той е на същото мнение.

Червената лампичка на телефона започна да мига.

— Добре. Благодаря ти, Лем.

Той прекъсна връзката и прехвърли разговора.

— Тук е Спенсър, шефе. Готови сме с идентификацията.

— На кого?

— Оня тип от Далас, с когото се е срещнала Ръсел. Джери Кенеди огледа снимките, които му изпратих по факса.