Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

На връщане спря на каменния мост и огледа царството си. Гледката го накара да се почувства дребна и незначителна частичка от вселената. Върховете на дърветата край него сякаш опираха в небето. Каменната пропаст на запад го поглъщаше. А великолепната тишина се нарушаваше само от вятъра в клоните на боровете и писъка на ястреба високо в небето.

Обичаше планината.

Конрад беше много щастлив в света на Джак Крейн. Цялото това спокойствие и вратата, която му отваряше мрежата, бяха напълно достатъчни. Джак Крейн нямаше нужда от повече.

Специален агент Ръсел беше променила живота му.

И защо?

За да преследва някакъв вманиачен хакер, който беше надхитрил всичките й специалисти?

Защо той трябваше да се тревожи? Проблемът си беше техен, не негов. Нека си го решават тогава. И бездруго имаха нужда от повече опит.

Застана по средата на моста и ритна с върха на ботуша си преспата сняг отстрани. Вътре имаше малко камъче, което полетя надолу.

Конрад мислено се усмихна. Това ли беше? Страхът от неизвестното? От неуспеха? Нима не можеше да се справи с човека, скрит зад намръщеното лице?

Глупости!

Компютрите нямаха никакви тайни за него. Двете години в Ломпок и двете в планината бяха променили начина му на мислене. Вече не изпитваше необходимост непрекъснато да се доказва. Сам решаваше по кое време на денонощието да спи и какво да прави. За него нямаше правила. Не се съобразяваше с никого и не търсеше одобрение. В мрежата просто спазваше добрия тон. Не беше в негов стил да обижда хората или да ги тормози. Не се бъркаше в живота на другите и очакваше същото и от тях.

Ако поискаше да намери Намръщения, нищо не можеше да го спре. Търсенето още не го беше довело доникъде. Прегледа всички досиета, които му даде Ръсел, включително и малкото доклади от Азия и Европа. Стори му се, че за момент видя някаква закономерност в адресите, които програмата му идентифицира, но веднага му се изплъзна.

Стоп!

Това не го засягаше. Нека Ръсел се погрижи. В крайна сметка заплатата й се осигуряваше от парите на хората — включително и тези от неговите собствени фиктивни данъкоплатци.

Освен това пострадалите напълно си го заслужаваха — задниците от Ку Клукс Клан, банките, скапаните бюрократи. Крайно време беше някой да ги постави на мястото им. Доколкото знаеше, никой от свободната виртуална общност, в която и той членуваше, не беше засегнат.

Отделът по компютърни престъпления щеше да се справи.

Въпреки че той лично беше на друго мнение.

Конрад най-после взе правилното решение. Пресече каменния мост и тръгна по тясната алея към полянката пред хижата. Сякаш беше свалил камък от плещите си. Чувстваше се лек като перце и пълен с енергия. Обиколи два пъти полянката тичешком, като прескачаше бурените и преспите сняг. Движението му се отрази много добре.

Вътре свали палтото, вълнената шапка и ръкавиците и застана за няколко минути пред печката, докато се постопли. После се върна при компютрите.

Седна, включи монитора и изчака спокойно да загрее. Имаше съобщение за Ренегата.

Не беше получавал електронна поща с този идентификатор от дълго време.

Прочете го.

Жалко, госпожо. Наистина сте много настоятелна!

Сети се как двамата седяха на чиниите в съседни кабини в дамската тоалетна на летището в Далас. Приличаше на откъс от глупав детективски роман.

И оня идиот, който я преследваше.

Защо я следяха. Нали беше от добрите? Поне от тяхна гледна точка.

Тя го защити.

Даде му секретни материали.

Това беше една нова Ръсел.

Тя му вярваше.

Отдавна никой вече му нямаше доверие. Родителите му се отказаха от него втория път, когато го хванаха да се рови в компютрите на училището. Беше им обещал, че няма да го прави, а после ги предаде. Не можеше да ги обвинява за решението им.

Не искаше да поема ангажименти.

Поне не сега.

— О, по дяволите!

Конрад дръпна клавиатурата и написа новия адрес. Остави й копие от своята По Джи Пи 100, както сам я нарече след подобренията.

И й изпрати кратко съобщение.

Мартин никога не даваше интервюта. Със същия успех това можеше да бъде написано на челото му. До този момент всички репортери наоколо се бяха съобразявали.

С изключение на този. Той седеше във фоайето вече почти цял час. Охраната не го пускаше да мине, но въпреки всичко продължаваше да тормози Норма по телефона през десетина минути.