Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Ако след шест месеца хакерът пожелаеше да се върне, беше добре дошъл. Но вторият опит се наказваше по-сурово.

Грей вече виждаше в мечтите си как с помощта на Глоубнет светът се смалява и хората стават по-близки. Отдавна копнееше това да се случи.

Именно тази мечта беше основният му мотив. Не го беше грижа особено за парите. Всъщност мислеше, че вече си има достатъчно. Не беше от хората със слабост към лукса. Притежаваше един апартамент близо до Лейкуд парк в Атланта и петгодишен „Джип Уегъниър“. Изобщо не можеше да си се представи в лимузина. Беше особено щастлив, че след като спечели първите си половин милион долара, успя да изплати ипотеката на родителите си. Не им каза веднага. Първо изчака да пристигне писмото от банката.

Не че не се тревожеше за изоставането в продажбите. Ужасно му се искаше Глоубнет и Джером да постигнат голям успех. Един милион абонати нямаше да свършат работа. Нито два милиона.

Трябваше да се направи нещо за решаването на световната криза в компютърните системи, и то скоро. Повтаряше си го непрекъснато. Само да можеше да преодолее депресията, която го измъчваше последните няколко дни… По дяволите, трябваше да се вземе в ръце!

Но какво можеше да направи в шест часа следобед, и то в неделя?

Не беше гладен. Напоследък нямаше апетит.

Искаше му се да излезе, но разходката във Вашингтон след залез-слънце не беше особено здравословна.

Крачеше нагоре-надолу из стаята и се опитваше да мисли за скритата директория.

Но изобщо не можеше да се концентрира.

Спря до леглото, вдигна слушалката и позвъни в замъка.

Адам Мур му каза, че Джером и Джорджия още не са се върнали от Париж.

Грей беше сигурен, че ще съкратят пътуването си. През последните няколко години Джером не обичаше да си губи времето със сантименталности.

Обади се в отряда по компютърни престъпления и се представи. Дадоха му домашния телефон на Луан едва когато му позвъниха обратно в хотела, за да се уверят, че наистина е той. Набра цифрите веднага, преди да ги е забравил.

— Какво има? — сопна се тя.

— О, боже! Май не си в много добро настроение.

— Нат?

— Аз съм. Ако моментът не е подходящ…

— Не, не. Откъде имаш домашния ми телефон?

— Не ми беше лесно да го получа. Виж, не се чувствам добре в тази стая. Ако още не си вечеряла, ще излезеш ли да хапнем някъде заедно.

— Нат, това е най-хубавото нещо, което чувам днес. Може би и през цялата седмица.

Той искрено се изненада. Беше очаквал да му сервира някакво алиби.

— Знаеш ли какво? — продължи тя. — Аз ще дойда да те взема от хотела. Ти реши къде ще отидем.

— Дадено.

Кейси си наля чаша мляко, сложи няколко курабийки с фъстъчено масло в една картонена чиния и ги занесе при компютрите си. Беше пренаредил стаята така, че клавиатурата на новата машина да му е подръка. Така можеше да отбелязва прогреса си.

Седна, качи обутите си в чорапи крака на бюрото и се облегна назад. Започна да дъвче бавно курабийките, докато разучаваше екрана. Върху монитора на свързания с мрежата компютър се виждаше графичният файл X на „Юникс“. Новият показваше списък от адреси, подредени схематично, свързани един с друг, изписани с дребен шрифт, за да се съберат повече на екрана.

Цели дванадесет часа беше преглеждал дискетите, които му даде Ръсел. Получи основна представа за подхода на отдела по компютърни престъпления и реши, че така едва ли ще стигнат донякъде. То беше, като да търсиш игла в купа сено.

Прочете досиетата на всички заподозрени, включително и своето собствено. Не се задълбочи много, за да не губи излишно време. Обаче остана впечатлен от детайлите, които бяха успели да съберат. Имаха дори оценките му от началното училище. Средна работа с изключение на тази по математика. Бяха включени и докладите на психолозите от Ломпок. Конрад нямаше високо мнение за психолозите.

Натрапчиви идеи, обсебващи… Що за глупости!

Имаше общо над 1500 досиета. Той лично познаваше около триста от тези хора, по имена или идентификатори. Част от останалите бяха истинска загадка, но повечето би могъл да идентифицира само по начина им на действие. Беше се натъквал на работата им в мрежата. ФБР със сигурност щеше да удари джакпота, ако го наеме за консултант. Можеше да им достави на табла поне няколко дузини от издирваните нарушители. Но никога нямаше да го направи. Това, което правителството смяташе за престъпление от углавен тип, за него беше ежедневие. От всички заподозрени нямаше нито един достатъчно добър, за да го е извършил.