Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Помълча известно време, после каза само:

— Ами доста е интересна.

— Това ли е всичко? Интересна?

— Исак, не може да не си даваш сметка, че при сега съществуващия хаос нашата първа задача е да хванем копелето и да възстановим реда.

— Разбира се. И аз мисля така. Но човек трябва винаги да мисли и за бъдещето. Възможностите не бива да се изпускат.

— Не виждам как можеш да наричаш случилото се възможност. За мен то е по-скоро поражение.

— Питър, отбраната ни има общи интереси.

— Ами… идеята ви няма да остане без отговор — отстъпи Питър. — Тя вече беше обсъждана на най-високо ниво.

Сигурно ония говеда от Пентагона още се занимават с това, след като директорът ги уведоми за предложението.

— Дискусиите често се проточват със седмици и месеци. Ние трябва да действаме сега.

— Първо ще открием виновника за сегашното положение. Остави плановете за после.

— Късогледството не е предимство, Питър. Приятна вечер.

Липцин сигурно си мислеше, че Съединените щати отдавна вече се занимават с проблема. И са решили да пипнат софтуера само за себе си. Всъщност Питър Мартин изобщо не можеше да допусне съществуването на някакъв друг вариант. Не виждаше смисъл да споделя плячката нито с чужда разузнавателна служба, нито с ония идиоти в Пентагона.

Чудеше се само с кого още са говорили Вайзнер и Липцин. Когато стигнеха по-близо до решението, ще трябваше да държи останалите членове на международната група под око. Може би всички без Андре Голоаз. Човекът наистина не понасяше компютрите.

Паркира пред блока на Ръсел, слезе и заключи колата. Температурата се колебаеше някъде около нулата. Слънцето беше стопило леда по главните улици, но страничните все още бяха покрити със сняг. Спортният автомобил едва ли беше подходящият избор за едно такова пътуване. Последните няколко километра към брега на Чесапийк бяха по несигурен черен път. Ако имаше много сняг, колата трудно щеше да се справи.

За подобни преходи Мартин притежаваше прекрасен джип „Форд Експлорър“, но изобщо не можеше да се докопа до него. Мери-Ан Мур Мартин смяташе за особено важно Джаред да има собствена кола, въпреки че той изобщо не шофираше в Ню Йорк. Така че в крайна сметка джипът прекарваше най-хубавите си години в един гараж, а Мартин трябваше да плаща допълнителни шестстотин долара на месец само за такса.

Питър прескочи локвата киша пред входа, влезе в сградата и позвъни на Луан. Ключалката избръмча почти веднага. Тя дори не попита кой я търси. Щеше да поговори с нея за това.

Хвана асансьора до нейния етаж и почука тихо, но настоятелно. Вратата се отвори.

— Ти, кучи сине!

Зелените очи святкаха гневно. Той с мъка успя да сдържи усмивката си.

— О! Нещо не е наред ли?

— Накарал си да ме следят!

— Ами виж сега…

— Изобщо не ме интересува нито кой си, нито за какъв се мислиш…

— Изслушай ме, Луан. Не знам за…

Изведнъж страхотно му се дощя да я прегърне. Идеята вероятно не беше много добра.

— Аз съм професионалист. Работя за страната си и няма да позволя на някакъв самодоволен скептик да поставя под съмнение мен и моите методи и мотиви. Ясно ли ти е?

— Да, разбира се. Виж, трябва да има просто обяснение за…

— Довиждане.

Тя понечи да затвори, но Мартин не й позволи.

— Хей, в колата има омари!

— Яж си ги сам!

И хлопна вратата под носа му.

Нейтън Грей се чувстваше ужасно самотен. Стаята му в „Мейфлауър“ го потискаше. Както и повечето места в източната част на Съединените щати. Изтокът имаше по-дълга история и по-голяма доза цивилизация. Тук сградите бяха по-стари, улиците — по-тесни, стаите — по-малки и хоризонтите — по-близки. За човек като него, израсъл сред хиляди километри засята пшеница и разтягащи се във вечността равнини, всичко на изток от Мисисипи действаше клаустрофобично.

Следобед цели три часа говори по телефона с управителните, финансови и оперативни ръководители в Атланта. Доколкото можеше да прецени, те правеха каквото трябва, и то добре. И въпреки всичко клиентите не се редяха на опашка пред вратата им. Отделът по маркетинг го отдаваше на съобщението на ФБР и Агенцията за национална сигурност, което предупреждаваше хората да не се опитват да се отделят от съществуващите системи. Хората му бяха провели стотици телефонни разговори, разпратени бяха около двадесет хиляди брошури без допълнително поръчаните. Интересът беше огромен, но нямаше продажби.