Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Холът на малък апартамент във Вирджиния не беше романтичен колкото морски бряг при пълнолуние, но какво пък. Тя постави ръка на по-близкото му рамо. Струваше й се, че усеща вибрациите на магнитно поле.

И проклетият телефон иззвъня.

Неговият мобифон.

Той стана, измъкна слушалката от джоба на сакото си и дръпна антената.

— Нали ви казах да не ме безпокоите за глупости!

Пауза.

— Така ли? Кой?

Друга, по-дълга пауза.

— О, по дяволите! Добре, дайте ми петнадесет минути. По-добре двадесет, в този сняг…

Мартин пъхна мобифона обратно в джоба си. Луан попита:

— Нужен си в службата?

— Предполагам, че и на теб ти се е случвало.

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалих хубавата ни вечер. Налага се да отида в Ленгли и да се обадя по секретния телефон. Между другото, готвиш страхотно.

— Само един от многобройните ми таланти.

Той се поколеба как да приеме забележката й.

— Ако успея да заблудя пазачите си, можем да се видим в неделя към три следобед.

— Добре.

— Ще дойда да те взема.

Тя го изпрати до вратата и му помогна да си облече палтото. Раменете му бяха силни и топли.

Тази нощ дълго не можа да заспи.

В събота прекара целия ден в кабинета си. Нямаше нови инциденти.

В неделя спа до късно — лукс, който не си беше позволявала от много време насам. Измъкна се от леглото в девет и половина. Дълго стоя под горещата вода, изми косата си, оправи си ноктите, обръсна си краката, даже използва овлажнителя за тяло.

Очакваше следобеда с голямо нетърпение. От време на време стомахът й се присвиваше.

Питър се обади към единадесет да потвърди срещата.

— Предупредих ги, че ако се опитат да ме безпокоят след три, ще бъдат екзекутирани.

— Иска ми се и аз да имах такава власт.

— Не обличай кой знае какво. Имам една вила в Мериленд, на брега. Какво ще кажеш да отидем там?

— По дяволите!

— Нещо не е наред ли?

— Знаех си, че някъде все ще има кожа и миризма на пури. Да донеса ли нещо?

— Не, накарах да ми приготвят храна за двама.

Пак власт.

До обяд тя вече беше облечена, а шубата, ботушите и ръкавиците бяха приготвени до вратата. Следващите три часа щяха да се точат изключително бавно.

Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Извинявай, че те безпокоя в неделя, Луан. Обажда се Майк.

— И бездруго нищо не правех. Какво има?

— Нали помниш оная кола в Тексас? Проследих регистрацията. Колата е собственост на някаква компания в Далас, „Екзотик Ънлимитид“. Внасят разни неща. Или поне така казват.

— Което означава?

— Фирмата е прикритие на ЦРУ.

Тя млъкна. Трябваше й малко време да асимилира информацията.

— Сигурен ли си?

— Наблюдавали сме ги няколко години. Доколкото си спомням, осигуряваха помощ за операциите в Централна Америка.

— А мъжът?

— Агентът ни в Далас успя да изрови името. Джералд Кенеди, вицепрезидентът на „Екзотик“. Работи в Управлението почти двадесет години. Естествено, те не го признават.

— Нали не си ги питал?

— Разбира се, че не. Може би трябваше да кажа, че не биха си го признали даже и ако направим запитване.

— Благодаря ти, Майк. Много ми помогна.

— Така ли?

— Задължена съм ти.

— Няма да го забравя.

Тя бавно остави слушалката на мястото й.

Стомахът вече не я присвиваше.

Мартин бавно намали и спря корвета на „Маунт Върнън Мемориал“. Обядът им беше на задната седалка в кутии от стиропор. Имаше филе, всъщност полуготово. Бяха го инструктирали: за пет минути в микровълновата фурна на средна температура. Носеше и омари. Тях знаеше как да ги приготви. И вълшебната салата на мама.

Следобедът обещаваше да бъде изключителен.

Не като петъчната вечер. Беше се върнал в Ленгли в отвратително настроение и разговорът му с Исак Липцин не можеше да се отличи с особена продуктивност. По всичко си личеше, че Вайзнер се е обърнал към него, за да попритисне Мартин. А едно телефонно обаждане от шефа на Мосад едва ли можеше да се отклони току-така.

— Здрасти, Исак. Как си?

— Задоволително, Питър. Как вървят работите?

— Както винаги. Какво мога да направя за теб?

— Говорил ли си с моя нетърпелив млад приятел?

— Няколко пъти.

— Харесва ли ти идеята му?

Липцин говореше с пълното съзнание, че секретната телефонна линия не може да му осигури защитата, която би задоволила двете им разузнавателни служби. Питър напълно разбираше неговата резервираност. Напоследък той също нямаше доверие на нищо електронно.