Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Тя се опита да разбере кой я наблюдава. Не успя. Имаше прекалено много хора. А и човекът явно беше професионалист.

Ренегата наистина си го биваше!

Кой, по дяволите, може да я следи?! Веднага щом приключи с Ренегата, ще се заеме с тази работа.

Девет минути по-късно тя стана и се отправи към тоалетната.

Вътре имаше една жена, която съсредоточено оправяше грима си пред огледалото. Една от кабините беше затворена. Под вратата се виждаха чифт ботуши от змийска кожа. Луан влезе в съседната кабина и седна на чинията.

След няколко минути жената приключи с тоалета си и излезе. Хидравличната брава със съскане затвори вратата.

— Който и да е той, не е от моите хора — прошепна тя толкова тихо, че сама едва успяваше да се чуе.

Измина цяла минута, преди той да отговори:

— Налага се да ти вярвам.

— Как си, Кейси?

— Бях много добре, преди да започнеш малката си игричка.

— Нали знаеш, че си в нарушение на…

— Знам. За това ли си тук?

— Не. Интересувам се от друго.

— Чист съм. Не съм се занимавал с нищо нередно.

— Сигурно е така — каза тя. — Иначе щях да знам.

— Какво искаш?

— Не се ли досещаш?

— Тия щуротии напоследък не са моя работа.

Някой влезе и двамата млъкнаха. Успяха да продължат разговора чак след десетина минути.

— Вярвам ти, Конрад.

— Предполагам, че искаш да ти помогна.

— Точно така. — Тя извади дискетите от чантата си, наведе се и му ги подаде.

Конрад ги взе. Сега кариерата й беше заложена на карта. Беше прекарала почти цялата нощ, включително и времето на отменената вечеря пред клавиатурата. Тези седем дискети съдържаха цялата информация, с която разполагаше отделът й в момента. При копирането беше използвала само два преносими компютъра, свързани един с друг.

— Предполагам, разбираш, че с това рискувам работата си — обясни тя. — Данните са секретни.

— Ясно. И каква полза ще имам от всичко това?

— Каквото поискаш. Пари? Мога да се опитам да измъкна…

— Не пари! Искам спокойствие!

— Добре, мога да отменя условната ти присъда.

— Чудесно.

— Предизвикателството е голямо, нали?

— Ще погледна дискетите. Нищо не обещавам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Как ще поддържаме контакт?

Той протегна ръка под преградата и й подаде кутия кибритени клечки. Вътре имаше листче с електронния адрес, който беше използвал при първото си съобщение. Явно нямаше намерение да издава физическото си местонахождение.

— Не го давай наляво-надясно.

— Ще го запазя за себе си — обеща тя.

— И по-добре си намери нов адрес. Системите на ФБР приличат на швейцарско сирене.

— Знам. Изгубихме много информация. Как изглежда онзи човек?

— Кой? А, да. Около метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице, сив каубойски костюм и черни ботуши. Носи големи очила с рогови рамки, но стъклата са без диоптър. Няма белези по лицето.

— Много си наблюдателен.

— Научих се в Ломпок. Благодаря за образованието.

— Съжалявам, че се получи така.

— Не, не съжаляваш.

Прав беше. Системата изискваше типове като него да стоят зад решетките, въпреки че често това се оказваше недостатъчно.

— Просто си вършех работата.

— Да. И как ще се измъкнем оттук?

Тя му обясни.

И тръгна първа точно когато вътре влязоха три жени. Явно беше кацнал поредният самолет.

Отправи се по широкия претъпкан коридор към вагоните, които кръстосваха между отделните чакални. Вървеше бавно. Нямаше закъде да бърза. Спря до една от будките, купи си новия брой на „Нюзуик“ и го разлисти. Погледна над ръба на списанието надолу по коридора.

И го видя. Чакаше зад една от колоните пред дамската тоалетна.

Виждаше се, че е раздвоен. Чудеше се дали да последва Ръсел, или да провери тоалетната.

Ръсел не помръдваше.

Мъжът също.

Трите жени излязоха от тоалетната.

Луан бързо се шмугна сред поредната тълпа пътници. Измина около десетина метра и се обърна тъкмо навреме. Конрад излезе. Мъжът с очилата с рогови рамки също го видя. Луан застана зад една от колоните.

Извади огледалцето и червилото си и под предлог, че си оправя грима, хвърли един поглед по коридора. Изненада се от вида на Конрад. Дългата тъмна коса се подаваше под периферията на бялата каубойска шапка. Страните му бяха доста бледи. Тя можеше да се хване на бас, че съвсем скоро е обръснал брадата си. Носеше синя платнена раница и вълнено бяло сако, преметнато през ръката. И преди си беше едър, но тя го помнеше като непохватен, сто и четиридесет килограмов дебелак. Огромен пояс тлъстини около кръста, увиснали бузи… Вярно е, че в Ломпок спазваха известен режим, но той явно беше продължил с упражненията и след това. Дънките и ризата му стояха много добре. Фигурата му можеше да уплаши някои хора, особено вечер в някоя тъмна алея на парка.