Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Още не. Ще опитам пак утре.

— Обичам оптимистите!

— Слушай, Давид, получи ли съобщението от Андре?

— Да. Мисля, че идеята никак не е лоша.

— И аз от това се страхувам. Събираш ли данните?

— Точно това правех, когато се обади секретарката ти. Ти ще се присъединиш ли?

— Предполагам. — Трябваше първо да поговори с Луан и да уточнят кой ще се заеме с тази работа.

— Как се справят руснаците?

— Преди малко говорих с Жувармов. Каза, че ще се опита да събере нещо.

— Хващам се на бас, че в списъка му с компютърни специалисти ще има само американски имена — каза Вайзнер.

Мартин се засмя. В интерес на истината, руснаците бяха откраднали повече компютърни технологии, отколкото сами бяха създали.

Опипваше почвата внимателно. Искаше да провери какво може да се измъкне от Вайзнер.

— Виталий ми каза, че базата данни в неговото министерство е почти унищожена. Ще му се наложи да състави списъка на ръка.

Младокът веднага реагира:

— Разбирам го напълно. На мен също ми се наложи да повикам десетина специалисти от други отдели, за да прибавя новите имена в дискетите за Содъби.

Мартин беше готов да заложи десет долара срещу сто, че компютрите на Мосад също са пострадали. Всички бяха на борда на една лодка. Освен това не можеше да не забележи, че Давид следва неговата предпазливост и не се отпуска дори и по секретната телефонна линия. Нито един от двамата не спомена за какви точно имена става въпрос в искането на Андре.

— Добре, Давид. Щом всички сте съгласни, май и аз трябва да се заема с работа.

— Преди да затвориш, Питър! Помисли ли си за онова, което ти споменах след срещата?

— Разбира се, Давид. Ще ти се обадя.

— Чудесно!

Мартин се обади в административния отдел и нареди на шефа да започне да събира данни за всички американски компютърни специалисти. Обикновено този отдел се занимаваше с цялата вътрешна работа, тъй като ЦРУ официално нямаше право да действа на територията на Съединените щати.

Като чу нареждането, мъжът започна да се смее и спря чак когато разбра, че Мартин говори сериозно.

Две минути след десет му се обади Норм Спенсър, чийто кабинет беше с номер 406.

— Позвъних в Далас и изпратих Кенеди на летището. После проверих полетите от Вашингтон. Тръгнала е рано сутринта със самолет на „Делта“. Хей, шефе, нали разбираш, че тя е от ФБР?

— Да, знам.

Кучка! Щом е заминала чак сутринта, защо й трябваше да отменя срещата! Можеха да вечерят заедно, след това да отидат в апартамента му… Кой знае? Вероятно щяха да пристигнат там тъкмо навреме за злобното обаждане на Мери-Ан.

— Преди малко ми се обадиха от Далас. Мотае се в чакалнята на „Америкън Еърлайнс“. Пие кафе, чете вестници…

— Значи чака някого?

— И нашият човек мисли така.

— Обади ми се веднага, щом направи контакта.

— А после какво? Да проследим ли човека? Ако искаш да наблюдаваме и двамата, ще ми трябват още хора там.

— Не. Щом срещата се състои, оставете я на мира и поемете новото лице.

— Ясно.

Двете минути минаха.

Или часовникът й не беше верен?

Ръсел сгъна вестника и го остави на пластмасовата седалка до себе си. Стана и отиде до кошчето да хвърли празната си картонена чашка. Говорителката с мек и провлачен южняшки акцент съобщи, че самолетът на „Америкън Еърлайнс“ е готов за излитане.

Хората зад гърба й вкупом станаха и се наредиха пред изход 21. Изчака тълпата да се поразреди и огледа чакалнята. Нямаше го.

Десет и двадесет и пет.

Беше я изиграл.

Върна се на мястото си и остави чантата на коленете си.

Две минути по-късно едно момченце изтича до нея, хвърли й един полупразен плик с пуканки, изкикоти се и избяга.

— Благодаря, хлапе.

Тя започна да събира разпилените пуканки в плика.

Случайно забеляза, че отстрани беше написано нещо. Прочете го, докато вдигаше останалите пуканки от пода:

Някой те следи. Дано само да не е от твоите хора. Изчакай девет минути, после влез в първата дамска тоалетна вляво по коридора към мотрисите.

Кабината до ботушите.

Господи! Той има ли представа колко хора в Тексас носят ботуши?!

Тя хвърли плика в кошчето и продължи да чете броя на „Вашингтон Пост“, който беше донесла със себе си. Сега, когато компютърните инциденти вече бяха поотшумели, първата страница не предлагаше нищо интересно. В крайна сметка бомбардировките и убийствата винаги са били тема номер едно. Освен ако читателят не е останал без банковата си сметка.