Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

В чакалнята видя, че има още шест минути до полета.

Цялото това проклето броене на всяка минута!

След Ломпок си беше обещал, че никога повече няма да се съобразява с времето. Никакво бързане! А сега чака тук, готов да се отправи към поредната си щуротия, този път в Тексас.

Вкопчил се в идеята, че може да има доверие на Ръсел.

Що за глупости! Та нали точно тая кучка го беше вкарала в затвора!

Сигурно полицаите ще го чакат. И ще го върнат в Ломпок за още някоя и друга година. А някой задник ще разбие хижата му и ще открадне всички компютри.

Как не!

Конрад извади билета си и съвсем сериозно се замисли дали просто да не го скъса.

Фредерик Делоринг стоеше на задната палуба на товарния кораб и чакаше Йън Ричардсън да отвори всеки един от проклетите сандъци и да провери съдържанието им.

Вятърът в пристанището беше доста студен. Валеше силен сняг, но светлините на отдалечения на осем мили Стокхолм въпреки всичко се виждаха. Наоколо се мотаеха няколко рибарски лодки и туристически моторници.

Делоринг пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си и търпеливо зачака. Според международните стандарти сделката не беше кой знае какво. Само 1,7 милиона американски долара. Но той беше доволен и от малко.

Най-после Ричардсън кимна и отиде при него под навеса на палубата. Посочи двата големи куфара.

— Ще ги преброите ли, господин Делоринг?

— Не, благодаря. Сигурен съм, че сумата е точна.

Така и беше, разбира се. До последния долар. И то в дребни банкноти, не повече от сто долара на цяло, основно в двадесетачки. Ирландската републиканска армия събираше средства от поддръжниците си в Америка само по този начин. Струваше си човек да носи неудобните тежки куфари.

Делоринг взе куфарите и се прехвърли на борда на наетата лодка. Вече можеше да се върне в Стокхолм. Товарният кораб на Йън Ричардсън се приготви да вдигне котва.

Радваше се, че сделката приключи. Калашниците АК-47, ракетните гранати, пистолетите „Макаров“, пластичният експлозив C-4 и амунициите бяха приготвени преди пет седмици. Не обичаше да затваря парите си за толкова дълго време.

Делоринг се върна в „Грандхотел“-Стокхолм за обилна закуска, плати сметката си и се отправи към летището. Замина от международното летище „Арланда“ на борда на собствения си „Гълфстрийм II“.

Пристигна в Женева около десет сутринта, а в единадесет вече беше в кабинета на банкера си. Изчака търпеливо пристигането му. Двата куфара лежаха на пода до стола му. Поднесоха му отлично кафе.

Когато банкерът най-после се появи, изглеждаше малко нервен. Лявата му буза силно потрепваше.

— Хер Фромберг? — поздрави малко разтревожено Делоринг.

— Добро утро, хер Делоринг.

Мъжът потупа двата куфара.

— Нося депозит за сметката си.

Сега балансът му щеше да стигне шестдесет милиона долара. Делоринг обичаше големите, кръгли цифри.

— Á, хер Делоринг, страхувам се, че, а-а, имам лоши новини за вас.

— Лоши? В какъв смисъл?

— Имаме известни проблеми с вашата сметка.

Сепнат, Делоринг скочи от стола.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ами вашата сметка вече не съществува. — Тикът на Фромберг се усили.

— Не съществува? Как така?

— В момента вашият баланс е равен на нула.

— Нула! Вървете по дяволите! Къде са парите ми?

Фромберг сви рамене и отстъпи назад.

— Ами изглежда, как да ви кажа, вашите пари са прехвърлени на Международния червен кръст.

— Червеният кръст! Не може да бъде! Аз не съм се разпореждал за подобно нещо!

— Знаем, хер Делоринг.

— Върнете ги обратно! Веднага!

— Страхувам се, хер Делоринг, че в момента това е невъзможно…

— Какво мислиш за новата мрежа на Грей? — попита Мартин, когато двамата с Веласкес излязоха от асансьора и тръгнаха по дългия коридор. Коридорът беше доста мрачен, с традиционните светлобежови стени. Вратите обаче бяха боядисани в червено, синьо, жълто и оранжево, сигурно за да се борят с естествената потиснатост на това място. Отстрани един върху друг бяха натрупани големи кашони и чакаха някой да ги прибере на по-подходящо място.

— Да не е опитвал да ти продаде абонамент?

— Не, не директно. Видях рекламите във вестниците. Снощи пуснаха съобщение и в новините на „Ен Би Си“. Такава промоция сигурно им струва доста пари.