Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

Ръсел се опита да му обясни за какво беше говорил Грей преди появата му сутринта.

— Знаеш ли къде е отседнал Грей?

— В „Мейфлауър“.

— Ще накарам някое от тези момчета да му се обади.

— Добре, тъкмо ще си поделим таксата за консултация.

— Значи може да ми излезе много скъпо — предположи той.

— Той взима по долар на година.

— Боже, ще обеднея с половин долар.

— Струва си. Ще ме заведеш ли на вечеря?

Той изобщо не се поколеба.

— Ще те чакам пред сградата в пет и половина.

— Ще бъда там.

Тя затвори и се наслади на предстоящото. Не беше много сигурна какво точно очаква. Знаеше, че е нещо хубаво, а в момента наистина имаше нужда от нещо такова.

Завъртя се на стола си и погледна навън през прозореца. Късното следобедно слънце се криеше зад бетонните сгради. Сигурно след час щеше да започне да вали сняг. Гледката обаче ни най-малко не понижи настроението й.

С периферното си зрение видя мигащата лампичка на компютъра. Завъртя се отново с лице към монитора. Имаше електронна поща.

Извика съобщенията на екрана.

Първото беше от Веласкес. Искаше да се срещнат в десет сутринта на другия ден. Бързо написа отговора си и го изпрати.

Второто беше с номер 6AB11897, но останалото нямаше никакъв смисъл. Няколко минути тя се взираше в безсмислиците и се опитваше да разбере какво означават.

21b2e a20a1eo1sn1e at a2htm 0egriu

ocardn aifc rliwntes

ybpi rniplng eov peroy plertf efinent

eoi’slw mtl w imyauit

nlrgo oner

Колкото и внимателно да се взираше, не успя да проумее нищо. За това продължи да чете:

от:

съобщение номер:

<6ab11845>.oc21118@ccs.fbi.gov>

тема: кодиране

до: lurus@ccs.fbi.gov

дата: сряда, 21 октомври, 14:08:19

комуникационният ти файл вече включва и ключ за декодиране

използвай го на 6ab11897

Ренегата!

Луан бързо извика комуникационната си програма. Щракна върху менюто с файлове и прегледа съдържанието. Там беше, файл с име „ren“.

Прекара съобщението през декодиращата програма, като използваше ключа „ren“. Буквите веднага се подредиха:

ела сама при 21 изход на „америкън еърлайнс“

1021 часа 22 окт

донеси нужната информация на дискета

чакам две минути

не повече

По дяволите!

Никак не й се искаше да отлага срещата си с Питър.

Андре Голоаз измъкна плоската бутилка от най-долното чекмедже на бюрото и си наля един пръст коняк във високата чаша с плоско дъно, в която обикновено пиеше чай.

После се настани удобно в старомодния стол с облегалка от дървени дъсчици, който в продължение на двадесет години беше мъкнал със себе си от кабинет в кабинет, и вдигна краката си на бюрото.

Измъкна една пура от сребърната кутийка, която държеше във вътрешния джоб на сакото си, и я запали с клечка кибрит. Отгоре и отстрани върху махагоновата повърхност на бюрото му си личаха следите от хиляди кибритени клечки.

Малкият му кабинет беше потънал в планината досиета. Те го изпълваха целия — по пода, върху бюрото, на масата до стената и върху двата дървени стола. Някои от купчините бяха високи повече от метър и застрашително се поклащаха.

Над три хиляди досиета, и той беше прегледал внимателно всяко едно от тях. Винаги беше предпочитал сигурния допир на хартията между пръстите си. Ровенето из тънките, измачкани страници, прикрепени с кламер към папката, определено му се струваше далеч по-човешко, отколкото натискането на някаква стрелка и четенето върху екрана. Ръчно написаните бележки носеха информация както за обекта, така и за следователя. Той се огледа наоколо и със задоволство си помисли, че лично е прегледал всички папки.

Но все пак се чувстваше неудовлетворен.

Нещо липсваше.

Казаха му, че цялата тази информация е събрана в малката дискета в най-горното чекмедже на бюрото му. Именно тя щеше да пътува за Лондон, не папките.

Голоаз се наслаждаваше на пурата и коняка си.

И се чудеше какво може да липсва.

От една страна, знаеше, че папките и дискетата съдържаха всичко, с което Френското разузнаване разполагаше по въпроса. Малко след десет, тоест преди около четири часа, записаната в компютрите информация беше престанала да съществува. Знаеше, че това не бива да го изненадва. Рано или късно щеше да се случи. Всичките им любими компютри не можаха да се справят с един човек!

Сега съществуваха само той и тези папки срещу неизвестния противник. Беше му се случвало стотици, не, хиляди пъти в миналото.