Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

И все пак инстинктът му подсказваше, че тези три хиляди досиета — на терористи, електронни експерти, анархисти и антивоенни активисти — не бяха достатъчни. Престъпникът не беше сред тях.

Инстинктът никога не го беше лъгал.

Е, почти никога.

Може би щеше да се почувства по-добре, когато се разрови и в досиета, които е събрал Хенри Содъби.

А може би не.

Содъби, Жувармов и Мартин разполагаха със същия тип заподозрени, каквито имаше и той в задимения си кабинет. Те можеха да му предложат само полицейски досиета на осъдени, обвинени или заподозрени в престъпления срещу високотехнологичния им свят.

— Марго!

След няколко минути тя отвори вратата и се опита да изгони с ръка гъстия дим, който се стелеше наоколо. Беше дребничка жена към четиридесетте, но лицето й все още беше гладко като на тийнейджър. Беше негова секретарка от двадесет години, свикнала да работи и нощем, когато шефът й е притеснен от някакъв случай.

— Андре? Вие не сте добре.

— Разбира се, че не съм.

— Защо ми крещите?

Той се усмихна. Беше й обещавал хиляди пъти през годините да не крещи.

— Съжалявам.

— Карате ме да седя часове наред, без да върша нищо, а сега изведнъж се сетихте, че има работа и за мен.

— Знаеш как е. Трябва да изпратиш съобщение — нека да бъде по факса — на генерал Жувармов, директор Содъби, директор Мартин и Вайзнер. Не мисля, че последният има някаква титла. Нека разширят базата данни с имената и цялата налична информация за всички компютърни шефове, известни програмисти и техници. Помоли ги да съберат всичко, с което разполагат.

Тя завъртя очи.

— Предполагам, че аз трябва да събера същата информация за Франция.

— Ще ти помогна — каза той.

Уестин не виждаше пълнолунието от прозореца си. Луната осветяваше снега навън и неравностите и дърветата край езерото изглеждаха тъмносини. Често му се искаше да е художник, за да може да улови тази неземна красота върху платното.

Телефонът иззвъня и той се обърна да вдигне слушалката. Единственото осветление в кабинета бяха промъкващите се през прозореца лунни лъчи, но Джером можеше да се оправи дори ако беше абсолютно тъмно. Той често работеше в мрак.

— Джером, тук е Нат. Пейджърът ми иззвъня и реших, че може и да е спешно.

— Исках да говоря с теб преди края на работния ти ден, Нейтън. Как вървят продажбите?

— Проверих само преди двадесет минути. За първите два дни сме подписали девет хиляди и шестстотин договора с частни лица и сто и дванадесет договора с различни компании.

— По дяволите! — Джером рядко си позволяваше да ругае.

— Знам. Това е с около седемдесет процента по-малко от очакваното. Как са останалите?

— Дарла е най-близо до предвижданията. Джийн и Меоши изостават с около шестдесет и пет процента. Джорджия твърди, че продажбите за Европа са още по-слаби.

— Налага се да изчакаме с плановете за навлизане и в пазарите на Южна Америка, Джером. Поне докато продажбите не се нормализират.

— Бях сигурен, че след настоящите проблеми в компютърните комуникации всички ще се втурнат към нашата мрежа. Очаквах, че досега ще сме поне десет-петнадесет процента напред. Напразни надежди, а, Нат?

— Има още един фактор срещу нас, Джером. Нямаше как да го предвидим в плановете.

— И той е?

— Говорих с Бил Фореш. Помниш ли го?

— Разбира се.

Грей му разказа за скритата директория в системите на „Чейс“.

— Нямам представа какво има там вътре, но ако бях на мястото на Фореш, щях да съм изплашен до смърт. Страх го е да напусне системата и да се включи в Глоубнет. Възможно е да загуби цялата си информация.

— Не може да няма копия — каза Джером.

— Всичките му файлове до тридесети септември са на дискети. Но оттогава с всеки изминал ден опасността става все по-голяма. Сигурен съм, че същото важи и за останалите компании, които очаквахме да привлечем.

— Говорил ли си и с други?

— С десетки, Джером. Знаеш, че се отказахме от агресивната концепция и решихме да не пришпорваме продажбите. След рекламата в „Уолстрийт Джърнъл“ получихме неколкостотин обаждания. Повечето искаха да знаят дали можем да ги откачим от мрежата, без да ги унищожим. Не можем да им гарантираме подобно нещо.

— Нейтън, ние сме на ръба. Забавянето на печалбите може да ни убие.

— Да, знам, Джером.

— Как върви разследването? ФБР?

— Правят онова, за което им се плаща. Опитват се да открият престъпника.