Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Трябва да направиш всичко възможно, за да им помогнеш, Нат. Ако не излезем от мъртвото вълнение скоро, авантюрата ще ни излезе доста солена.

— Правя каквото мога, Джером.

Уестин остави слушалката на мястото й и се облегна на стола.

Проблемът беше, че му харесваше да бъде милиардер. Обичаше да мисли за себе си като за затворен в себе си, ексцентричен богаташ. Така журналистите непрекъснато се опитваха да разберат нещо повече за него и продължаваха да пишат какви ли не щуротии. Беше много забавно.

Той, разбира се, веднага можеше да им покаже приходите си. Беше сигурен, че в момента са доста над един милиард долара. Моментното забавяне едва ли им се беше отразило особено. Без да броим няколкото блестящи инвестиции — той притежаваше няколко важни сгради в Ню Йорк, Чикаго и Лондон, — беше вложил стотици милиони във фирмите на Нейтън, Джийн, Дарла и Меоши. И ако те не започнеха да се изплащат скоро, месечните му приходи щяха да стигат само за поддържането на някой неизвестен укротител на змии.

Е, ако всичко се провалеше, щяха да му останат няколко мизерни милиона. Това не беше достатъчно за Уестин. Милиардерът винаги трябва да поддържа имиджа си.

Джорджия сякаш се материализира в очертанията на вратата. Беше гола и лунната светлина съблазнително очертаваше всички извивки на тялото й. Пак му се прищя да е художник.

— Има ли някакви проблеми, Джером?

— Вчера говорихме за това. Нисък обем на продажбите.

— Ще се оправи.

— Надявам се. Много си красива, Джорджия.

Тя заобиколи бюрото и застана пред него.

— Знаеш ли какво ще направим?

— Какво?

— Ще се махнем за няколко дни.

— Джорджия…

— Точно от това имаме нужда. Не си излизал от замъка с месеци.

Вярно беше. Последните няколко месеца беше прекарал в очакване на двадесети октомври. Не можеше да се сети за нещо позитивно или творческо, което беше правил напоследък. Само чакаше.

— Трябва да разберем как ще потръгнат продажбите, Джорджия. Едва тогава можем да излетим за някъде.

— Все едно, не можеш да направиш нищо в момента.

— Можем да заминем за Ню Йорк и да се опитаме да помогнем.

— Нат ще се оправи. Да заминем за Париж.

— Ами…

— За три дни.

Уестин въздъхна дълбоко и взе ръцете й в своите.

— Само три.

Кейси Конрад паркира колата си в пристроения гараж от западната страна на терминала, взе раницата си и заключи вратата. Като се има предвид окаяния вид на автомобила, едва ли някой щеше да си направи труда да го разбива.

Той хвана раницата си в ръка и тръгна към терминала. Токовете на ботушите му отекваха в огромното помещение. Ботушите бяха направени от кожа на гърмяща змия. Беше се изръсил триста долара за тях. Освен това носеше тесни „Левис“, карирана каубойска риза тип „Гарт Брукс“ с разкопчана яка, дебело вълнено сако и бяла „Стетсън“ с широка периферия. Беше направил всичко възможно, за да се превърне в истински каубой.

Напусна хижата в три часа сутринта и през по-голямата част от пътуването непрекъснато се улавяше, че опипва бузите си с ръка. Чувстваше се доста странно без брада. До такава степен беше свикнал с нея, че сега сякаш бе гол. Трябваше да напрегне волята си до краен предел, за да държи ръцете си далеч от лицето.

При това се оказа доста трудно да се отърве от нея. Бяха му нужни пет самобръсначки и почти цял час, и то след предварителната работа с ножицата.

Хвана асансьора до шестото ниво и се отправи директно към гишетата. Беше си резервирал билета още предния ден с помощта на компютъра, затова застана направо пред гишето на „Юнайтид“.

— Мейнърд Уилсън — представи се той на служителя.

Мъжът написа името му в компютъра си и попита:

— Ще пътувате до Далас с нас, нали?

— Да, господине. Еднопосочен билет.

Плати в брой за билета, взе найлоновата си раница и влезе в голямата зала, която носеше името на Джепесън — един от пионерите в авиацията, конструктор изобретател. Спря да разгледа високия таван, който трябваше да символизира Скалистите планини и да пропуска повече светлина в интериора. Конрад реши, че изобщо не му пука за тавана. Много пари, хвърлени на вятъра от суета.

Слезе по стълбите до четвъртото ниво, където трябваше да почака около минута пристигането на специалната мотриса. Тя се движеше на всеки две минути. Само единият от двата вагона струваше 1,6 милиона долара. Качи се в мотрисата заедно с още около четиридесет пътници, намери свободно място и спокойно изчака да минат трите минути, след които трябваше да пристигнат в чакалня В. При скорост от петдесет километра в час изобщо не успя да разгледа направата на тунела. Беше чел някъде, че там са вградени 5280 огледала, и то във всяко едно от нивата.