Уилям Лавджой - Натиснете Enter ако смеете…

— Момчетата в Далас и Лос Анджелис се справят много добре. Досега са разпитали около осемстотин души. Лошото е, че след интервютата с тези умници успяхме да се сдобием с още шестдесет имена.

— Стари познати ли са?

— Може би не всички са имена. Някои са идентификатори. Обаче до един пасват на първоначалния ни профил.

— Докъде стигна отделът по поведенчески профили?

— Снощи говорих с доктор Крол. Още са по средата на анализите. Обещаха да представят пълния профил най-късно във вторник.

— И за да си спасят шибаната репутация, ще ни представят толкова обширен профил, че ще трябва да разширим списъка си с още пет хиляди имена.

— С възрастта ставаш особено цинична.

— Нима възрастта ми си личи?

Той се ухили.

— Не, разбира се.

— Какво измъкнахме от Ким Чу?

— Повече, отколкото очаквахме. Направил си е няколко екскурзии в системите на „Смитсън“ и „Дженерал Илектрик“. Още проверяваме, но явно няма никакви поражения. Било е само въпрос на навик.

— Пусна ли го?

— Да. Сигурен съм, че не е нашият човек. Освен това сега ни е толкова признателен, че няма да ни откаже някоя дребна услуга, ако го помолим.

— Каза ли имена?

— Около четиридесет. Повечето са идентификатори. Само „чатлас“ ни е непознато. Вече го дадох на Джими.

Джими Морган ръководеше набързо събраната група в рамките на отдела. Тя включваше седем агенти, които се занимаваха с издирването на новите имена и идентификатори. Те преглеждаха различните мрежи и бюлетини и ако срещнеха някое от имената на заподозрените, проследяваха съобщенията. Част от тях бяха писани преди няколко години. Агентите четяха всичко и търсеха уличаващи становища и мнения. Все още не бяха открили нищо конкретно, но пазеха информацията за бъдещи разследвания. Можеше да се окаже доста полезна.

— Получаваме много заплашителни съобщения — каза Монтгомъри. — Кресльовците са в стихията си.

Имаше хора, които се занимаваха само с изпращането на жлъчни съобщения по мрежата. Те използваха какви ли не епитети по адрес на хора, чието мнение се различаваше от тяхното. Луан обаче никак не се смущаваше от такива послания.

— Нас ли не харесват, или липсата на напредък в решаването на проблема?

— Осемдесет-деветдесет процента се изказват в полза на нашественика.

— Глупаци! — отговори тя. — Те не виждат реалната заплаха, радват се, че е засегнато правителството.

— Какво друго можем да направим? — попита Монтгомъри.

— Да се молим. Вторият рунд едва ли ще се забави.

— Сигурна ли си, че ще има втори рунд?

— И още как.

Сър Харолд Торънс нямаше достатъчно търпение за бюрократичните канали. Затова пък беше влиятелен човек. В петък той беше отишъл направо при министър-председателя, който в резултат на една злощастна сватба преди няколко столетия се оказа негов далечен братовчед.

Министър-председателят увери сър Харолд, че ще отдаде на проблема цялото дължимо внимание и скоро ще му представи решението. Сър Харолд обаче си тръгна неудовлетворен.

Някои неща се нуждаеха от време. Затова, когато представителите на съвета, парламента и разузнаването успяха да се съберат на „Даунинг Стрийт“ 10, вече беше неделя.

Сър Чарлс Дантън, министърът, който отговаряше за разузнавателните операции, изслуша оплакванията от страна на вътрешното и външното министерство. Той прояви толкова търпение и внимание, колкото преди два дни беше проявил и министър-председателят по отношение на сър Харолд. Накрая предложи следното:

— Случилото се не е обикновен шпионаж или разузнавателна операция, насочена срещу сигурността ни. Признавам, че ни хвана напълно неподготвени. От познатите ни организации не дойде никакво предупреждение. Това, от което се нуждаем най-напред, е повече информация. И тъй като пораженията са в международен мащаб, бих препоръчал на външното министерство да назначи комисия по въпроса. Аз, естествено, не се наемам да изказвам предположения само на базата на малкото, което ни е известно до този момент.

Министър-председателят се обърна и каза:

— Вече дадохме съгласието си да изпратим представител на международната среща, която ще се състои тук утре. Ще приемете ли тази чест, сър Джонатан?

Сър Джонатан Уилъби, шефът на външното разузнаване, беше говорил с Чарлс Дантън и предложението всъщност беше негово. Ето защо той веднага се съгласи.

— Да, разбира се. Вече помолих господин Содъби да ме придружи.